Ход първи
     Четвъртият конник
     Дойде време и Смъртта да се намеси. Вече и Бог, и Сатана бяха вдигнали ръце от това проклето нещо – Човека, и решиха да вземат кардинални мерки. Такива старозаветни наказания като Потоп, Опожаряването на Содом и Гомор, Чума, Холера и разни такива вече не вървяха. Долното му Човечище бе измислило още по-страшни неща от тях, прилагаше ги върху себеподобните с размах и пак нямаше страх от Бога (и от Дявола, и от Дявола).
     Отдавна вече Смъртта не можеше да прибере всекиго, както си му е редът, според известната церемония с косата. Много бързо ставаше всичко, без красота, без уважение. Какво е това – има ме, БУУМ! – няма ме!? И как да си върши работата човек, пардон, Смърт, при подобни обстоятелства? Душите се насочваха на тълпи, в безредие, коя към вратите на Ада, коя към тези на Рая. А Смъртта бе уволнена преди век, и ѝ бе оставена ролята само да отмята кой бил умрял в прашния си тефтер… Бяха ѝ отделили мизерна канцеларийка в Чистилището, защото нито Раят, нито Адът я искаха. За Рая – ясно. Неудобно е някак душите на праведните да гледат между тях да се мотае този костеливко, яхнал сивия си кон. А и черната, прокъсана мантия никак не допринасяше за добрия имидж (проклети нови думи, и тук сe домъкнаха!) В Ада пък направо се изгуби – така огромен беше (толкова за съотношението грешници – праведници). Освен това на никого не правеше впечатление, колкото и да препускаше напред-назад. Къде-къде по-големи страхотии имаше тук!
     Смъртта седеше именно в прашната си малка канцеларийка и мислеше за жалкото си съществувание. Да-а, изгубиха хората всякакво чувство за етика. Не е като по славното рицарско време – дамите винаги благородни и хубави, а героите – храбри и честни. Така е – където няма етика, няма и естетика! Ами кръстоносните походи? Класика! В петък не се воюваше – свещен ден за мюсюлманите. В събота пък – празнуват евреите, не върви някак да се биеш, че даже и да ругаеш, все пак на тяхна земя сме, а и много от тях воюваха – кой на едната, кой на другата страна, и все за правата вяра. За неделята се знае, християните не работят, славят своя Христос – Спасител (който между другото учел да не се убива – ама че странна измишльотина). Оставаше да воюват четири дни в седмицата – понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Но затова пък как го правеха, как го правеха!... Беше време на чест и слава. Ричард Лъвското сърце, Саладин… Велик епос! Героите понасяха стоически страшните мъки – кой с разцепена глава, отрязана ръка, крак, с влачещи се в прахта черва – и пак намираха време да държат половинчасови героически речи, в които слагаха кървящото си сърце в краката на любимата и предаваха завета си към поколенията. Смъртта стоеше чинно край тях и чакаше смирено своя ред да замахне с Косата… Чуйте само това:
Колко пъти са съкали вражи стрели
срещу мен и дори не съм трепвал,
ала щом твойта рокля край мен шумоли,
разтреперан, безсилен се сепвам.
Колко често съм чувал врагът да тръби –
хладнокръвно е било сърце ми,
ала щом твоят глас покрай мен зашепти,
и гърдите ми пламък обзема!
(Цитат от "Испанска балада" на Лион Фойхтвагнер)
     Да-а, така беше то!
     И Смъртта най сетне се реши – ще слезе долу и ще предприеме нещо! Вече имаше мълчаливото съгласие и на Рая, и на Ада. Блъсна вратата с решителен ритник и се запъти към коня. (Някакъв си писател от проклетите човеци, на име Тери Пратчет, му беше сложил името Блинки – БЛИНКИ, моля ви се! Та кой ще се страхува от Четвъртия конник на Апокалипсиса, ако той язди кон с тъпото име Блинки!) Но по-добре да изпратим Смъртта с думите: "Покайте се, грешници! Защото турена е юздата на коня бледен и кракът на ездача негов е пъхнат в стремената..." (Цитат от "Пикник край пътя" на Аркадий и Борис Стругацки)
     И препусна Смъртта надолу към човеците, за да посее страх и ужас, а чрез тях да научи хората на почит, уважение и спазване на Божия закон. Да не говорим, че страхът и ужасът вече бяха посети в сърцето (ако имаше такова) на Смъртта, защото хората бяха на път да се самоизтребят, без да се замислят, а заедно със себе си и всичко живо, и тогава това щеше да бъде Последната Смърт, а щом няма смърт, не може и Смъртта като олицетворение да съществува. Така че с дадената ѝ от Бога и Дявола власт Смъртта бясно препускаше, за да предотврати и собствения си край... Нащърбената коса студено проблясваше в нищото, а дългото черно наметало се вееше и от време на време закриваше по някоя звезда.  

     Ход втори
     На сцената се появява mr. Death
     В студената, мрачна декемврийска утрин на лето Господне не знам кое си в началото на 21-вия век, в град София, България, един нещастен бездомник спеше. Спеше той пиянския си сън, прегърнал топла тръба зад Военния клуб – закътано местенце в самия център на града. Тоя ми ти така наречен човек представляваше ужасна гледка за достопочтените (разбирай, които имаха доволно средства за живот) люде. Петнадесет дълги години живееше той тоя живот и Дяволът с хихикане протягаше вече ръце да прибере и тая клета душа в Ада.
     Владимир Тереладзе, защото това беше името на клошаря, клонеше вече към шейсетте. Накъркал се снощи порядъчно, с помощта на свой “колега” клошар, имал повече късмет по контейнерите, той се пробуди от сутрешния студ и пипнешком потърси пластмасовата половинка чист спирт. Удари една дълга глътка, която силно го разтърси, почака и дръпна още веднъж от шишето. Успя да отвори очи и потърси забравена цигара в джоба на раздърпания войнишки шинел, с който беше облечен. От несръчните му мърдания калпакът му се наклони напред и закри очите му. "Ах, бляд!" – изруга на руски той и пропусна да види най-грандиозната гледка през своя живот – спускането на Четвъртия конник на Апокалипсиса от небесата само на няколко метра от себе си.
     – Можете ли да ми кажете поне едно място за паркиране в този проклет град, по дяволите? – разнесе се гробовен глас между тропането на копита и пръхтенето на кон. Казват, че когато Господ иска да прибере някого, първо му взима акъла. Акълът на Володя бе почти отлетял, но Господ тук нямаше пръст – по–скоро Дяволът от бутилката беше свършил тая работа. В замъгления му от алкохола мозък нямаше място за разлика между сън и действителност, бъдеще и минало. В неговото непрекъснато неразбираемо настояще той градираше ценностите така – алкохол, цигари, храна. Облекло – каквото дойде. За него той изпълняваше заръката на Христос – да не се грижим какво да облечем, а да погледнем полските цветя – за нищо не се тревожат, а Бог ги е облякъл по-хубаво и от царя.
     Поради именно тези особености на своето съществуване и възприятие на мирозданието, Володя бе способен да вижда нещата на ниво, на което "нормалните" хора не можеха. Затова той видя Смъртта в истинския ѝ вид – огромния кон, скелета върху него, наметалото с качулка, Косата – всичко. Обикновеният гражданин, та дори бил той и благочестивият Президент – Господ да удължи дните му – би видял дълъг черен "Мерцедес" със затъмнени стъкла, а до него висок и доста слаб господин, облечен изцяло в черно и малко блед, наистина... Май прекалено приличаше на граф Дракула, само без заострените дълги зъби. Огромната Коса дискретно се беше смалила съвсем според съвремието в 9mm пистолет "Берета" в черен кобур под мишницата.
     Владимир погледна невярващо към Смъртта, цигарата падна от отворената му уста, а сърцето му заби бързо и на пресекулки. Смъртен хлад пропълзя по гръбнака му. Без да мисли какво прави, той вдигна ръка и посочи към Кметството – там винаги има места за паркиране, макар и служебни – но Тереладзе някак си разбираше, че на съществото, яхнало този кон, нещо ама хич не му пукаше за служебни места.
     – Благодаря! – отвърна вече със съвсем обикновен глас mr. Death (с това име щеше да се подвизава той тук), и препусна в указаната посока, без да се замисли, че току-що бе ощастливил (или наказал) с безсмъртие едно човешко същество. Защото никой не умира два пъти, а Володя току-що видя Смъртта и оцеля. Това изобщо не му попречи съвсем на място да припадне. Черният мерцедес продължи към кметството, а изгорелите газове от ауспуха му кой знае защо намирисваха на конски тор.

     Ход трети
     В който авторът безуспешно се мъчи да се освободи от безсмъртния досадник Тереладзе, който сам непредпазливо създаде и който, както изглежда, е на път да унищожи целия замисъл на разказа
     Ама какво става, ще попиташ ти, непредпазливи Читателю, дваж по-непредпазливо започнал да четеш това Нещо, което има смелостта да нарича себе си разказ. Какво иска изобщо тоя тип, дето иска да мине за автор. Става обаче това, че ще правя каквото си поискам, колкото и да мърмориш. Аз съм създателят на всичко вътре и за клетите нещастници, затворени там, по моето скромно мнение минавам за Господ-Бог. Така е то.
     Обаче не ми се продължава. Открехнах леко завесата към свят, който трябва тепърва да създавам, и веднага започнаха проблемите. Без да съм го искал, Смъртта потегли по път, по който не знам дали желая да я ръководя, Тереладзе стана безсмъртен, и какво остава за мен тогава – остава изборът или да ги унищожа веднага, като не пиша повече, или да ги оставя да си правят каквото пожелаят, а аз просто да ги следвам. Знам, знам, че ще ги следвам – и на мен самия вече ми е интересно какво ще стане "по-нататък". Тук таме ще ги побутвам, та дано с действията си изразят моя замисъл, положил началото на всичко. И ти, Читателю, да разбереш "какво е искал да каже авторът", ха-ха, колко мразя този израз. Но стига, стига, време е.
     Ето какво стана "по-нататък":
     Беше неделя. На площада пред храма "Александър Невски" излизаха първите антиквари, макар някои от тях да не бяха съвсем такива, ами просто купуваха и продаваха вещи с, така да го кажем, неуточнен произход. Бай Митко, който беше от истинските, пушеше цигара, чийто дим правеше причудливи фигурки в студения утринен въздух, и чакаше един слабичък, брадясал мъж да добута количката му със стока под дървото, където разполагаше сергията си. Между другото, бай Митко отпускаше всеки ден на бездомника Тереладзе по десет цигари и от време на време му даваше по някой лев, та да се напие и да забрави. Какво точно да забрави – не бързайте, ще стигнем и до там, надявам се.
     Мъжът, който буташе количката, се потеше ужасно. Казваше се Романчо, беше с неясен произход и още по-неясно местоживеене. Нямаше завършен и 8-ми клас, но четеше много книжки, които намираше по контейнерите, и знаеше, че във Вселената няма нищо освен пространство, време и материя. Именно те го измъчваха сега така ужасно. Материята има едно основно качество – Маса, а собствената маса на Романчо беше далеч по-малка от тази на количката, която буташе, а и Пространството, което трябваше да преодолее, не беше никак малко. Освен това бай Митко искаше това да стане за определено Време. Иначе нашият човек нямаше да получи малките късчета хартия, с които си купуваше главно материя в течно състояние, с помощта на която и той забравяше. А тази течна материя му беше необходима особено сега, за да избие махмурлука от снощи, защото именно той беше човекът, напил се с Тереладзе. С парите, изкарани с пренасяне на материя от едно място в пространството на друго такова, беше купил две бутилки водка, които изпиха с Володя. Володя си беше замълчал за половинката чист спирт, беше я скрил от Романчо, та да има нещо подръка и за другия ден, с помощта на което да забравя. А материята, която Романчо беше пренесъл, бе намерена под формата на чист алуминий в един контейнер и отнесена до пункта за предаване на вторични суровини. Оттам щеше да отиде в някой завод, да ѝ се предаде друга форма, хората щяха да платят за нея с малки късчета хартия, да я използват и после отново да я изхвърлят, та Романчо да я намери, да я предаде в пункта, да получи късчета хартия и да си купи течност за забравяне. Странна работа е животът, нали?
     Бай Митко плати на странния човек дължимото със сумтене. Дълбоко в себе си той съжаляваше всички тези бездомници, но беше безсилен да промени света, който АЗ бях създал. Романчо се огледа за друг клиент, но беше неделя, беше рано… а пък вече имаше и пари да избие махмурлука! Изведнъж превитият му гръбнак се изправи, погледът му стана по-остър, изобщо, някак се уголеми.
     – Бре-бре – учуди се бай Митко – хайде, бягай и гледай да не се напиеш. Довечера в шест да си тук.
     Романчо затропа към аптеката, защото парите за водка не стигаха, но пък имаше достатъчно за няколко шишенца медицински спирт. Аз обаче не го оставих, накарах го да се обърне, та да иде да види как е Володя. Направих това, за да се изпълни Замисъла. С голямо нежелание и без сам да знае защо, той смени посоката и препусна към Военния клуб, който, както знаете, си е съвсем наблизо. Тропайки като "немски кон" както казваше баба ми, Романчо пресече градинката и отдалече видя Тереладзе да лежи на плочките с разперени ръце, а по-отблизо вече видя, че пък погледът му е насочен към Безкрайната Вселена, където няма нищо освен пространство, време и материя. Все пак успя да разбере, че е още жив, по леките облачета пара, които излизаха от устата на Володя. Макар и в безсъзнание, той дишаше тежко, под влияние на срещата със mr. Death. Уплашеният Романчо набързо пребърка джобовете на приятеля си и намери спирта. Глътна две бързи глътки, после още две и побягна да търси помощ. Малката бутилка вече удобно се бе настанила в собствения му вътрешен джоб.
     – Е-е, кога успя, бе – посрещна го бай Митко – за десет минути ли?
     Той явно по-добре се ориентираше във всемирното време, защото не употребяваше от забравящата течност.
     – Тереладзе… там… – ръкомахаше и сричаше Романчо. Накрая извади шишето, глътна половината съдържание наведнъж и си спомни как говорят хората. – Припаднал е, да викаме линейка.
     – Да не спи? – усъмни се бай Митко, но заряза сергията и тръгна към Военния клуб. Когато видя Володя отблизо, веднага разбра, че е по-сериозно от обикновено натравяне със забравяща течност. Познаваше Володя от години и го беше виждал във всяко възможно състояние. Извади мобилния си телефон и набра номера на Бърза помощ. После запали цигара и зачака. Изобщо, опитен човек бе бай Митко. Романчо подскачаше около него, току отпиваше от спирта и все повече се научаваше да говори. Накрая не издържа и си поиска цигара. Бай Митко въздъхна и му подаде. Беше специален случай.
     В това време линейката пристигна. Не можеше да влезе при тях, затова спря в уличката отстрани, от нея излязоха шофьорът и сестра, сърдити на Вселената. Не им пукаше, че аз я бях създал. Не искаха да пипат Володя, да не би да има въшки, та се наложи бай Митко и Романчо да го поставят на носилката и да го вкарат в линейката. Едва успяха да попитат къде ще карат Тереладзе.
     – ИСУЛ – изсъска сърдитата сестра, и после потеглиха със свирене на гуми. Не се интересуваха, ако човекът вътре падне от носилката. За тях той беше непорядъчно, т.е. нямащо доволно средства за живот, същество. Не ги интересуваше изобщо, че беше главният герой, и аз реших да ги накажа, но… по-късно.
     Линейката продължи, а от ауспуха ѝ този път замириса нормално, на течност от разложени под земята преди милион години, същества.
     Вътре на носилката Володя се събуди. Беше жив, нали помните. Изправи се пред ужасената сестра и пребърка джобовете си за спирта. Нямаше го, а вече повече уплашената, отколкото сърдита сестра крещеше и тропаше на шофьора да спре. Той спря, Тереладзе слезе и пое по своя безкраен път, като вечния скитник Ахасфер. Ако се вгледате в пияните бездомници из София, може и да го познаете някъде.
     Колкото до последствията от делата на mr. Death, ще ги разпознаете твърде лесно в българската политика... нали? Та даже вече и в световната.