Беше около пет следобед. Християнският празник все още изсипваше тълпи от хора пред църквата, които влизаха и излизaха с цветя, пречистени от вярата в чудото на мига. Просяците пред храма цял ден изсипваха благословии и протягаха пластмасови чашки към богомолците. Към армията майки с бебета и възрастни жени в черно този път се бяха присъединили и две малки деца, момиченце и момченце на около 4 годинки. Те трябваше да събудят милосърдие у минувачите, но децата бяха палави, гонеха се на един крак по стълбите пред божията обител и предизвикваха повече недоволство. Няколко пъти ги гониха и накрая те седнаха умислени на парапета до спирката. Тълпата бе набъбнала до огромна. Автобусите 72 отново закъсняваха в двете посоки. Явно задръстването на Орлов мост бе започнало рано.
Стоях и хапех нервно устни. След половин час започваше представянето на моята книга. За мой ужас се бях покачила на токчета и нямах никакво желание да щурмувам баира надолу и после нагоре. Присвиваше ме под лъжичката, когато двама мъже минаха покрай мен. Младият „не беше в час”, но възрастният, здрав дядка, оглеждаше иронично тълпата и си търсеше място за сядане и събеседник. Застанаха точно зад мен и се започна типично по български фамилиарен разговор с непознат, но симпатичен събеседник.
- Ей, наборе, как е, а? Как е, момко?
- Преди беше нагоре и напред, сега е само напред - с чувство за хумор отговори звучен мъжки глас наблизо.
- Важното е да сме от правилната страна на тревата.
Мъжете се засмяха и тълпата също тайно се усмихна. Засмях се в душата и аз.
- Едно време ходехме по жени - продължи мъжът зад мен - сега ходим по църкви. Спукана ни е работата, ще знайш.
- Аз, да ти кажа - обади се звучният глас - и по църкви, и по жени още си ходя. Животът така ме въртя, че каквото падне, не пускам. Старото си е старо - знае две и двеста.
Група младежи подкачиха миролюбиво двамата старци.
- А биричка, деде, пийваш ли?
- Всичко пийвам, всичко ядвам. Там, дето съм бил, и хлебарките бяха деликатес.
Заслушах се в гласа на мъжа, който охотно започна да разказва историята си, разбрал, че е център на внимание във все по-разширяващата се тълпа.
- Кат ме гледаш, булка, колко ми даваш? – попита той лукаво стояща наблизо жена.
Тя явно показа някаква цифра с ръка, защото мъжът доволно се засмя:
- Е, ще те черпя едно кафенце, душицо. Цели 62 чукнах, ни повече, ни по–малко, ма съм още младеж! Глей ме к’ъв съм готин. Е, малко ми намирисват чорапите, обаче съм добър по душа. Вземи ме да видиш какво съм съкровище.
Бурен смях разцепи тълпата.
- И ще ти кажа що съм такъв – продължи ентусиазирано той. - Щото не ми пука от нищо. На 30 залюбих мома като захар. Много беше кипра, пустата, и богатичка беше, ама проклета. Та тя ми донесе зестра едно хубаво лозе, декар и половина. Златно, под вода и на баир. Знайш ли ти що е т’ва ? Злато и сребро на едно. Отдолу тече водата, отгоре пече онова ми ти слънце, бери грозде, печи вино и пий. И кат’ тръгнахме с мойта да се развеждаме, че тя намери някакъв от другото село, (не че после пак не доприпка при мене), но това е друга история, и аз ù викам: ”Мимке (тя Мимка са казваше), Мимке, всичко вземай, душко, само лозенцето ми остави.”
- И какво? - младежите бяха наобиколили мъжа и се чуваше почукването на бирите. - Какво стана?
- Стана, к’вото стана. Остави ми тя лозенцето и аз се заселих там. Пазя златото, щото онази есен бяха плъзнали мангалите - бетер мароканските скакалци. Пазим си вечер с пушката. Нали съм авджия, взел съм двуцевката, дето стрелям глиганите. И през нощта, техната кожа, налазват ония лозето. Викам: ”Бегайте бе, ке ви утепам!” Они не веруват. Земах да пукам да ги уплашам, они не се плашат. Ай, майка му стара! Пуснах кучето да ги рупа, а яз викам и пуцам, ма така, нависоко.
- И к’во стана? - Младежите бяха стеснили кръга около него.
- Те т’ва, бех утепал един.
- Ай стига, бе!
- И аз т’ва казах, ама късно. Олепиха ме 10 години в панделата. Т’ва адвокатите, да не им паднеш в ръцете. От мангалите отървах лозето, от тях не можах. Първа амнистия, втора амнистия, ‘се сухо искат, ‘се плащам, нейсе. Лежах пет и бегах. Пуснаха ме, ама лоша работа. Жената вика: ”Ай прибери се! Пак да се земем.” „Не – викам - мерси.” И у София, на строежите. Як съм, в панделата научих две и двеста. Бачкам, пари има, жената ме гледа кат’ у саксия. 'Убав живот, ма на чуждо. 'Се по квартири, 'се по квартири...
- Сега пенсия има ли? – подкачиха го пак младежите.
- Ти пенсиониран лъв видел ли си? На строежо на Моло съм, до Подуене. Голем цирк, да ви кажа. Едно инженерче турили, бъкел не знае български. Върви с преводач по кофражите. Бре, майка, смех, смех! Те - управия.
- А, стига!
- А, стига, я! Дойдеа от Шумен от нашите турци, та почнахме нещо да се оправяме. Ние мислим тук, в България, ‘сичко е с главата надолу. На’секъде е така.
- На Редута има катастрофа - задъхано съобщи приближаващо момиче. - Няма да има скоро бусове.
Хората започнаха да се изтеглят във всички посоки. Огледах се безпомощно. Искам не искам, трябваше да тичам до Плиска по токчета. Тогава видях ясно затворника. С работен комбинезон и найлонова торбичка в ръка, едър, светлокос, с изсечено от бръчки едро лице, седеше на бордюра на тротоара. Стана бавно и се огледа. Двете циганчета се приближиха до него и огледаха чантата с лазурни погледи. Той бръкна в нея и извади две вафли.
- Наборе, к’во прайш бе - пресече го другия старец - нали заради тях си лежал в затвора?
- Они са още ангели, нека ядат. Може и да запомнат, че има човещина, па да станат хора. Аз внуци си немам...
- В коя посока тръгваш, да вървим заедно - не спираше да го пита „набора”.
- Ще ида до катастрофата, може да требва помощ.
- Ми жената, нали те чака?
- Никой не ме чака мене - каза тихо мъжът, обръщайки се към зала „Фестивална”.
Думите заглъхнаха в минаващата кола.
Уловил погледа ми, той сложи театрално ръка на сърцето.
- Много си 'убава, ма! Ма е кисело гроздето. - и ми намигна.
Засмя се и метна празната чанта на рамо, а аз забързах надолу, молейки се да стигна навреме. Обърнах се за последен път.
На спирката бяха останали само двете деца, които с наслада дояждаха вафлите „Боровец” и сочеха с пръст облака, от който се канеше да завали.
© Илияна Каракочева Все права защищены