5 февр. 2007 г., 08:57

Завинаги

1.5K 0 0
2 мин за четене

***

  Какво правиш, когато някой ти липсва безумно много? До болка много? Когато дъхът ти спира от това? Когато всичко, което усетиш, го свързваш с него? С лика му? С гласа му? С него… И тиха болка плаче в душата ти, и стаена ярост се прокрадва в сърцето ти... Гори те…мисълга те гори и свива стомаха ти на топка… Но нали обичаш… - Гледам през прозореца… Това правя... Отивам до прозореца и пускам мисълта да пътува с погледа ми към далечните планини, гори, небе…
После ми е малко по-леко…
Тогава сядам и пиша…

***

Всичко беше притихнало. Листата на дърветата, природата, живота… Слънцето се беше скрило в облаците и над земята тегнеше плътна, задушаваща сянка. Някъде в далечината се задаваха облаци. Тъмни, страховити буреносни облаци. Прокрадваха се в сивото небе и завладяваха всичко под себе си, обливайки го в тъмнина. Из въздуха се носеше аромат на влажност, на трепет, на дъжд… От някъде задуха вятър. Смразяващ душата, силен вятър, който караше природата да изтръпне щом се докосне до него…
Малко по малко започна да се свечерява.. Облаците ставаха все по-мрачни и нашепваха песен за идващата буря. Всичко стоеше в очакване на нея. Не беше валяло от месеци и природата жадуваше тази нощ с нетърпение. Сякаш всичко, което беше ставало досега нямаше значение, единствено нощта беше важна, и чувството, мисълта, копнежа бяха тези, които я влудяваха и подържаха жива.
Привлечени от някаква сила, два облака се срещнаха в небето. Силни и големи, те се вкопчиха един в друг и измежду тях проблесна искра. Разнесе се гръм по земята и я разтрепери. Телата им, тръпнещи, се сляха бавно и душите им станаха едно цяло. След миг заваля дъжд… Капките падаха бавно и носеха наслада и удоволствие на всичко, до което се докосваха. Прегърнати един в друг, докосвайки се нежно, прониквайки бавно в душите си те правеха любов. Любов, по-сладка, по-горчива, по-нежна от всичко досега. Но това сякаш не им стигаше и те жадуваха за още и още. Любеха се страстно и неистово. Стенеха от удоволствие и стоновете им се чуваха по всички краища на света.
Родена от техните чувства и желания, от допира на мокрите им тела, една мълния се спусна на земята и запали пожар. Вятърът, който сякаш беше техния дъх, се засили и разгоря пламъците. Огъня поемаше все повече природата в обятията си, достигайки до най-съкровенните кътчета на земята. А дъждът се сипеше поройно и опитваше да потуши пламъците и да охлади страстта. Двата облака се любеха цяла нощ, а под тях горящите им чувства, застигаха земята и безмилостно я опустошаваха.
На сутринта дъжда беше спрял и слънцето огря опожарената земя. Въздуха беше наситен с пушек, но въпреки това свежестта се усещаше навсякъде.
А някъде в далечината два облака спяха дълбоко. Прегърнати един в друг - завинаги влюбени…

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Ели Петкова Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...