Завинаги във вечността!

Криеше се зад маска на приятел ценен.
Предложих ти чаша вода, а ти изпи ми кръвта.
Казваше ми думи сладки, а горчаха като лъжа.
Разума крещеше ми да бягам надалече,
а сърцето ми искаше да те спася.

Нима бе нужно да играеш с добротата ми наивна?
Използва ме като твоя марионетка - да убиеш скуката.
Настройваше всички срещу мене, без дори да ти дреме.
Мразеше ме защото те обичах, нараняваше ме защото ти помагах.
Защо така и не поумнях? Защо вярвах, че надежда има?

Бях до теб, когато имаше от мен нужда.
Бях ти като опора, дадох ти сила, но нямаше дори едно благодаря.
Можех да си отида, можех да те обидя, ох можех и още как.
Но вярвах силно, че надежда има и силно обичах те за да те
оставя.

Но времето никому не прощава, от опита човек помъдрява.
Да те оставя не ми бе никак лесно, но сега ми е ясно.
Защото всяка жива рана учи ме да бъда силен.
Добротата в мене ще живее, а обичта ми към теб ще расте.
За всеки ценен урок ти благодаря от сърце.

Сега сме ний така далечни, не приятели, а познати.
Ти търсиш мойто рамо, но късно осъзнаваш вече.
Че в живота туй що сееш ще си жънеш.
Хайде бързо, бягай надалече. На мене спомена ми стига.
Ще нося тази горчивина, завинаги във вечността.