Знак



Имаше едно забравено бунище накрай село. Какво ли не бе захвърлено там. Почти никой не бе стъпвал от години. Дори вече хората се бояха да минават покрай него. Разказваха, че някакъв странник живеел там от околността.
Беше края на месец септември и циганското лято радваше душите на хората. Ласкавите слънчеви лъчи галеха земята. Със спомен за тези нежни мигове на лятото Лиляна пое по пътя, който водеше извън селото. Беше решила да се поразходи. Наблизо бяха лозята. Грижовни стопани събираха натежалия плод. Отдадена на своите мисли, не усети кога се бе отдалечила от селото. Пред нея се оказа сметището. Недалеч нещо се размърда. "Животно" помисли си тя. В следващия миг пред нея в цял ръст застана човек. Краката ù се подкосиха. Дори нямаше време да си помисли какво можеше да ù се случи.
- Накъде си тръгнала? - попита странникът.
Едва превъзмогвайки себе си, момичето събра кураж и отвърна:
- По работа!
Не усети как остана прикована на място от поглед, който я гледаше в упор. Очите на странника излъчваха непонятна светлина. Несравнимо зелени, по-скоро те смущаваха, отколкото да всяват страх и ужас.

Знак ІІ


Изминаха няколко дни. Някакъв вътрешен смут беше нарушил равните делници на Лиляна. Срещата на бунището, споделена с никого не излизаше от ума ù. С всеки изминал ден я караше да си задава ред въпроси. Това неповторимо зелено непрекъснато се появяваше пред очите ù. С какво я впечатли този човек? Един любовен трепет нямаше да бъде новост за нея. Душата ù беше усещала подобно нещо. Имаше приятел и нищо не застрашаваше връзката ù с него. И въпреки всичко, съдбата я накара да трепне пред този човек. Какво подклаждаше онова чувство, което я караше да мисли за него. Не можа да устои на многобройните въпроси и не знаейки накъде ще поеме, тя излезе от вкъщи.
Но когато съдбата реши да направи нещо, то никога не е случайно. Срещата на бунището с девойката, сплела косите на плитки и нещо недоизказано в дързостта ù преобърна дните и нощите на Иван, когото в селото наричаха "скитника". Някаква магическа сила го връщаше към онези години, в които душата му за първи път бе усетила странния зов на привличането. Мълчалив и самотен, бавно пое пътя към селото. Там обикновено отиваше рядко. Но сега... в гърдите му напираше необяснимо желание да я види. Закрачи уверено по утъпканата пътека. Когато влезе в селото, нямаше избор, освен да влезе в кръчмата. Оставаше му да пресече площада и да се срещне с нейните постоянни посетители.
И ето, че съдбата си знаеше работата. От другия край на площада замислена, навела глава, вървеше тя. Като че ли нещо парна сърцето му, но запази самообладание и продължи да върви срещу нея. Тя така и не повдигаше глава. Ще го види ли? В следващия миг те бяха почти един срещу друг.
- Ти тук? - едва чуто пророни девойката.
- По работа и аз - търся те! - каза странникът и сам се изненада от неочакваното откровение. Лиляна не можеше да откъсне поглед от тези зелени, зелени очи. Мигът ù се стори цяла вечност. Задържа погледа си още малко като прикована, вдигна високо глава и безмълвно отмина. Отметнатите ù плитки неволно докоснаха рамото на странника. И той не се обърна. Разминаха се. Но съдбата отново сложи своя знак.