ЗВЯР

       Огромно. Проскубано. Мръсно. Вълк! Ребрата му се четат от глад. С нашийник. Появи се отскоро. Гонят го, и хора, и кучета. Изоставено или изгонено, кучето обикаляше бездомно. Не беше подивяло. Беше уплашено. Бягаше от всички. Още не се беше научило ни да краде, ни да убива.

    Той го забеляза една вечер. Беше приклекнало до оградата с изплезен, провиснал език.

     - Ама, че късмет! Готов пазач. И започна да го примамва. Хвърли парче хляб, но то побегна. После се върна, скочи и сграбчи парчето хляб. Глътна го наведнъж. Хвърли още хляб. Пак побегна, но съвсем наблизо.

      На сутринта кучето стоеше до оградата. Като го видя, се надигна, но не побегна.  Тоя път му подхвърли парче стар салам. Улови го във въздуха.

       Вечерта кучето беше в двора. Влезе през оставената отворена врата и застана до нея. Гледаше в него и не мърдаше. И той го гледаше.

      - Звяр! À сега циганора да влиза да краде. Направи крачка към кучето. Още една. То не помръдваше. Трета крачка и то приклекна Отпусна предните крака на земята и сложи глава на тях.

      Купи това местенце преди двайсетина години. Празно и пусто, като селото. Прескачаше тук при всяка възможност. В събота и неделя задължително. Изтипоса си едно къщенце, белоса го и го накипри. Насади дръвчета. Смисълът на живота му стана това парченце земя, накрая на света. Иначе си работеше и живееше в града.

       Намери захвърлен синджир и го закачи на врата на песа. Другият край закачи за ръкохватката на парапетчето на стълбите. Кучето можеше да скача около два метра в полукръг. Един стар леген за храна и една ръждясала кофа за вода. Когато си заминаваше за града, ги пълнеше. Легена - с каквото му е останало и най-вече стар, корав и мухлясал хляб. Кофата - с вода. Това трябваше да стигна на песа до другата събота. То скачаше, ръмжеше, чат-пат виеше и в тия диви танци най-напред се обръщаше кофата. Непоносимата горещина през деня и липсата на вода довеждаха кучето до лудост. Езикът провисваше. Бетонът отдолу и стената отзад се нагряваха. Скачаше по бетона, изправяше се и дращеше по стената с лапи, оцапани с размазани клефуци и храна. Грохваше от тоя луд танц и падаше безпомощно.

       Ден след ден. Слънце, горещина и празна кофа.

     В събота идваше. Изцапаната и издраскана стена го вбесяваше. Грабваше каквото му попадне в ръцете и удряше безмилостно кучето.

      Седмица след седмица. Видя му се скъпо да купува хляб за кучето и му напълни легена с кочани от царевица. Стара, от миналата година. Кучето гълташе, обезумяло от глад. Коремът се подуваше. Куче царевица не яде. Стомахът му не може да я преработва. Започват болки.

      И тоя път! Дойде.

      Още с влизането грабна тояга и налетя на кучето. Беше изцапало.

     Замахна, но не погледна къде стъпи. Подхлъзна се и политна. Не падна. Подпря го кучето, метнало се като светкавица. Инстинктът не сгреши. Челюстите се впиха в гърлото. Две тела се строполиха и затъркаляха по бетона сред лайната. Кратко. Едното тяло се отпусна. Песът не пускаше гърлото. Усети мирис. Усети влага. Усети нещо за пиене, но не пускаше. Опита да засмучи. Усети кръв и подивя.

    Рязко се дръпна. В устата му висеше парцал месо. Метна глава и го глътна наведнъж.

      Нахвърли се отново.

      Късаше и гълташе парцали, космаци и парчета месо.

      Звярът се беше събудил.