Двустепенно

Заради паралелните Вселени в съзнанието ми понякога ме огрява дълга знаеща усмивка, платена с преживявания, напрежение, пречистващи сълзи...

Прекарах много време опитвайки се да намеря себе си, но разбрах, че всичко е свързано със създаването на себе си: Аз съм това, което направя от себе си. И това, което споделям. Най-голямото ми разочарование беше, когато установих, че светът вътре в мен няма нищо общо със света, който е около мен.

В мечтите си постигнах всичко! Още преди да съм плакала... Прошариха се белите ми листи... нанизаха се многоточия и истини...

Когато описваме тъгата с думи, като че ли я уплътняваме, даваме ú образ... Ако я оставим вътре в нас пък ни дави като мътна река... Зная, че съвети не помагат. Всеки сам трябва да намери спасителната пътека, за да избяга. Да се спаси. Трудно е. Никога не знаем какво точно ни подготвя Вселената. Оставям нещата да се случват и ги следвам... Повтарям си: „Когато Бог разбие сърцето ти, може би спасява душата ти.”

Осъзнавам, че смисълът на безцелния път е винаги да ме връща в началото... При моето тъжно „Аз”, което много още може да поеме, но все нещо му липсва, за да усети какво е пълнота там, където мечтите имат среща с вятъра...

Често се обръщам към тишината с „Добър вечер, сестро, дай ми мъдрост назаем.” Безмилостни са – и тишината, и мъдростта ú... Няма как да ги опитомя. Изгарят ме с противоречия. Мислите ми понякога крещят, през стихове крачат... после отстъпват... след поредната резлива глътка истина... и приспивно сънено започват да се нижат мечти... а липсите все така болезнено шепнат... и отприщват дъга... ... ...

... Объркала съм правописа и вместо „тъга” съм изписала „дъга”... Побрала всичките сълзи с благодарност... И узрява тишината в светъл полет... В мен се преражда душата на цвете... Достигам онзи миг… след който всяко нещо... всяка мисъл… всичко… няма същото значение…

***

Откривам вяра. Създавам надежда. Дарявам любов.

Споделено.

© Павлина Христова Петрова