exuded (Владимир Георгиев) 14 ноември 2018 г., 23:36 ч.

Антигравитация 

90 3 7

     Свикнали сме да смятаме, че доброто е антипод на злото. Те са във вечен антагонизъм, правят си номера, дебнат се едно друго, надхитрят се, понякога се бият. Не са много толерантни едно към друго. Казват, че използвали различни оръжия – не както при равностойните дуели, разпространени през деветнайсети век и отнели живота на много правдиви хора: с фалшивата чест на еднаквия шанс. Когато правилата се спазват (или нарушават), отнемането на живота изглежда уместно, щом такава е волята на съдателите на правилата. Това е убедетелен нонсенс и затова доброто и злото не спазват никакви общоприети норми. В оръжейната на доброто има морал, достойнство, справедливост и примирение. В тази на злото – подлост, реваншизъм, безпорядък, манипулация, алчност, глобализация, агресия и други подобни сечива за убиване. Няма порядък, който да уравни подобно несъответствие.

     Обикновено злото побеждавало, твърдят запознати с историята на взаимоотношенията им. И най-често доброто никога не се примирявало с това и продължавало да води битката.

Но с кого е въпросът? С кого води битката победеното добро?

     Очевидно злото е надделяло. То тържествува почти навсякъде из планетата. Не спря да воюва този свят, произвеждат се най-страховити и ужасни бомби за масово поразяване, до зъби се кичат с пушкала и малки, и големи държави, и бедни, и богати. Всеки къта по по нещо убийствено в дома си, за да се защити или да нападне – в зависимост от случая. Планетата се задушава от мръсотия. В двайсет и първи век продължават да умират хора от глад. А пет процента от богатите притежават 80 на сто от световното богатство на глобалния безразсъдък. Нещо такова говорят статистиците, стига и те да не са на страната на злото. Но дори и да са, понякога казват верни неща, за да ги изопачат при нужда.

     В България също стана така – да не изостанем от световните тенденции. Злото победи доброто и сега манипулира с достоянията на своето надмощие тъжната истина за бедността и отчаянието на цял един народ.

     И какво му остава на доброто, щом още иска да се бори и да не се примирява?

     Остава му да се бори със себе си. Не за сухи тренировки, не за да укрепнат мускулите и десницата му, не за да поддържа форма. Не. То трябва да се преодолее, за да пребъде; да се надмогне със силата на своето съвършенство.

     Оръжията му са все същите, то няма други и не иска да изобретява, защото доброто само с добро побеждава. Значи се налага да заостри старите си инструменти, да пусне корени в сърцата и да върви напред не с главата, а с душата.

     Тогава става страшно и отчайващо. Никой не му пречи да се промени. Всяка промяна само ще завихри водата в чашата на собствената му недостатъчност. А и иска ли? Та доброто има толкова много нюанси. Лесно му е на злото – то винаги се облича в черното на егоизма си и не излиза от сянката на своята враждебност. А доброто е пъстро, щедро, игриво, добросърдечно, понякога лениво и неспособно да носи на кръста си чуждия дълг. То смята себе си за великолепно и напълно достатъчно за щастие – няма нужда да се самодоказва, нито да принуждава другите да му вярват. То е добро, защото иска да обича, а не да бъде обичано.

     Кофти.

     По-смелите речовито призовават: „Грабнете сърцата си и ги сложете върху лицата си! Говорете! Обяснете! Борете се! Не позволявайте да ви смятат за глупци само задето сте добри.“

     Други отричат това: „Стойте си по домовете, добри хора. Радвайте се на живота, колкото и изкривен и злонамерен спрямо вас да е. Той е създаден за щастие и дори в бедността може да откриете семената на всемирната благодат. Бъдете добри един към друг и се любете.“

     Има и трети, и четвърти. Всеки понякога казва умни неща.

     Доброто изглежда страхливо, защото е по природа безборбено. Умее да се брани добре и дори да побеждава в отбранителни битки, но трудно успява в нападенията. Защото се чувства привилегировано и самодостатъчно. Добрият човек е сърдечен аристократ и не иска да променя онези, които не докосват душата му. Те са се наказали сами. За тях няма шанс в битието на красотата, мъртвородени са и успехът им е призрачен. Добрият не признават ничия победа над себе си. И дори понякога твърди, че безмълвието е израз на сила. Повечето добри хора са неразговорливи. И необщителни. Бездейни. Доброто търси затвор, в който да живее свободно.

     Ала такова място няма. В затворите на доброто няма свобода, а самата фалшива свобода е неподходящ затвор, пределно тесен да заключиш щастлива самоличност с мумифицирано достойнство. Все отнякъде ще проникне вонята на тържествуващото зло и ще накърни тихата надежда за битие отвъд въглерода на победителите. Колкото и беден и безобиден да изглежда добрият, той винаги носи у себе си необуздана гордост и достолепие, готово да въстане. Мумиите умеят да отмъщават.

     Сближиш ли границите на кръвното, лошо ти се пише. И понеже доброто се смята за безгранично по природа (с убедеността, че е коренът на живота), то си позволява да вдига и сваля гарда си, допуска ту да се сближават, ту раздалечават неговите съпротивителни сили. В тези безгранични свободни, но вибриращи територии върлува злото, превъплътено в клетка на добро, и руши тъканта отвътре – същински диабет на сътворението.

     Ненаказано или непризнато, доброто се отвръща от себе си. Заема полюси и става саркастично, крайно и егоистично. Групира се и води битка с други полюси на своята самобитност, за да подчертае правотата си и вероятно – да изкове преимущество. То е вече зло (доброто вае и греши, лошото кове до безпогрешност). Използва оръжията на своя основен противник. И така се случва, че понякога най-доброто неусетно е обърнато в зло, щом вече е облечено с доспехите на своя враг.

     Навремето много се говореше за двуполюсния модел – то такъв модел няма и никога не е имало, но звучеше густо: ако и глупостта въздигнеш в модел, тя ще се възприеме така и ще настоява другите да я уважават в несвойствения за нея образ. Струва ми се, че колкото повече доброто се поляризира, толкова повече се стесняват границите на кръвното му налягане.

     Полюсите на доброто. Трябва мъдрост, за да ги провидиш и да ги сближиш до полезните величини. Те чертаят кръг, разкъсван винаги с успех от злото. Но ако доброто няма сила да затвори окръжността на своето единно „аз“ – както всички познати вселенски планети, забулени и съхранени в своята сферична и неприкосновена идентечност, – ще блуждае навеки в гравитацията на унищожителя си.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • exuded (Владимир Георгиев) Благодаря, Силве.
  • Plevel (Силвия Илиева) Силно есе, прочетох с интерес.
  • exuded (Владимир Георгиев) Благодаря, Петре, Стойчо, Илияна, Мариана.
  • brinne (Мариана Бусарова) Интересен поглед. Мисля, че си прав за доброто - просто същността му изключва "крути" мерки. Трудно ми е да приема вътрешно, че няма никакъв шанс, поне в битките. Понякога дори дребните победи имат голямо значение. Поздравления за хубавия текст.
  • LiaNik (Илияна К.) Както винаги,замисляш текст. Поздравления и от мен!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Вечната борба между доброто и злото и взаимното им проникване,е като допълване на материя и дух-перпетуум мобиле на живота.Сравнения и съпоставки всеки един от нас може да дефинира.Дори не съм напълно убеден, че всичко което кажа,е от значение за останалите.Но живея с мисълта, че дори когато губи отделна битка,накрая Добротата при целия парадокс на изхода: побеждава! Знам, че мога да бъда оборен, но това не пречи да нося убеждението, че везната на морала е съвестта.
    Хубава тема за разсъждения!
    Поздравления, Владимир!
  • Петър1 (Петър Димитров) Интересно.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.