25.08.2011 г., 18:32 ч.

Човешкото лице на войната 

  Есета » Ученически
4601 0 4
12 мин за четене

Това е едно есе, което написах за курса по руска литература на 20-ти век, което моята преподавателка загуби и така и не беше оценено. Това е есе за романа "Те се сражаваха за родината" на Шолохов. Надявам се на някой да му хареса или поне да изрази мнение...

 

 

Did you see the frightened ones?

Did you hear the falling bombs?

The flames are long gone

but the pain lingers on

(Pink Floyd – Good Buy blue sky)

 

Всеки човек, всяка човешка емоция се отразява в огледалото на реалността. Годината е 1942. Реалността е Войната. Метални птици раздират бетонното сиво небе. Сеят разруха. Железни гъсеници тъпчат земята, която някога е давала плод, а сега е осеяна с дупки и прах. Въздухът е тежък. Наслоен е със страх. Мирис на кръв и опустошение.

... А те се сражаваха за родината...

Зле въоръжени, малочислени, гладни. Без генерали с медали, пълководци, стратези, с едната гола любов към родината, с едната доблест и чест.

... те се сражаваха за родината...

Войната има лице. Човешко лице. Лице, набраздено с бръчки от мъка и сълзи на старци и майки. Лице, почерняло от барута и слънцето на руската степ. Лице, озарено от бойния вик. Лице, застинало в предсмъртна агония. Лице с благодарствена усмивка при поредното разминаване със... смъртта. Лице от картина на Дали или Леонардо... Лице, което запечатва всичко. Лице, което казва всичко... и на което е изписано всичко.

А взирайки се в това лице, във всяка една негова, неуловима на пръв поглед линийка, във всяка огнева трапчинка или сянка на ужас и хаос, във всеки един нервен тик на картечни оръдия и прелитащи снаряди, Лисичков, Лопахин, Стрелцов, Некрасов, войници, старци, жени, деца - виждат едно и също –непреодолима, безкрайна, надхвърляща границите на човешкото разбиране за предел – болка!

Войната – има лице. Причинена от хора, водена от хора, поддържана и осъждана от хора. Гробница за тела и чистилище за идеали. Пагубна за душите, хранеща лешояди на слава и власт и подвиг за идеалисти, мъченици и братя по съдба и свободен избор. Превърнала се от национална битка в хиляди други отделни такива и затова още по-силни и по-значими, привидно малки, лични драми, но и още по-пагубни точно поради тази причина.

Те се сражаваха за родината!

Точно те, онези, които вярваха, знаеха и мечтаеха. Онези, с големите руски души. Онези, с различните съдби, добрите, обикновени хора, иронично сплотени от злото... Онези, които ние не сме...

 

“И на рассвете вперед уходит рота солдат

Уходит, чтоб победить и чтобы не умирать

Ты дай им там прикурить, товарищ старший сержант

Я верю в душу твою солдат, солдат, солдат”.

(Любэ – Солдат)

 

Лопахин отива в една от къщите да иска сол и кофа за раците, които са наловили

„Слушай, стрино, ще се намери ли у вас една кофа и малко сол?“

Бабата: „Сол ли? Не сол, ами тоя мръсен тезек ми се свиди да ви дам...

... воювайте, проклетници, както трябва, а не мъкнете подире си противника през цялата държава...“

Бранят родината, но понякога трябва да отстъпят назад. Силите не винаги са равни. „Ние, синове, отстъпвахме, но се бихме както се полага, ето колцина са останали от нас - един-двама и свърши се... Нас не ни е срам... това все пак е нещо, че не ни е срам, ама не ни е и леко! „Жените и старците страдат, че немците навлизат все повече и повече във вътрешността на страната и упрекват своите синове, съпрузи, бащи, че не правят нужното.

 

Войникът си свива цигарка. Продължава в оредели редици да крачи напред, за да изпълни дълга си.  Да се сражава за родината... Въпреки всичко!

 

 

 

Давай за жизнь,

Давай, брат, до конца.

Давай за тех,

Кто с нами был тогда.

Давай за жизнь,

Будь проклета война.

( Любэ - Давай за жизнь)

Капитан Сумсков

 

„... Сумсков изпълзя от разрушения от снаряд окоп... като се опираше на лявата си ръка, капитанът пълзеше от височината надолу след бойците си; дясната му ръка, откъсната от снарядни парчета чак до рамото, се влачеше тежко и страшно след него, поддържана от мокър от кръв парцал от рабушката му... той все пак се движеше напред и, отмятайки глава, викаше с детински тънък, пресекващ глас – Храбреци! Мили мои, напред!... Дайте им да разберат!“

Няма нищо по-важно от родината. Аз-ът остава на заден план. Инстинктът за самосъхранение. Страхът. Болката. Един нечовешки героизъм, извършен от обикновен човек. Всеки един от тях е готов да умре за “родину“. Този дух, всеотдайност и вътрешна сила на руснака, преобръща войната...

Защото те се сражаваха за родината...

 

 

Ах, германецо, германецо, нещастен паразит. Свикнал си ти, вредна гадино, цял живот да тъпчеш и нахалничиш на чужда земя, но когато войната ни докара до твоя земя, какво да те правим тогава?“

 

Жив, цветен, натурален език. Озлобление. Ярост. Толкова реален език, че няма как да не повярваш, че героите са истински, от плът и кръв. Че са там. Тук и сега и...

... се сражават за родината!

 

Лопахин

 

„Сълзите на шута...“

(scripts for the jester's tear)

 

Ти имаш такава голяма мъка, а все пущаш шеги."

Винаги бодър. Усмихнат. Духовит, но някъде в бръчките от смеха му е скрита тъгата му. Дълбоко, дълбоко... Невидима за неопитното око. Защото той знае... всеки носи си кръста, а той няма мъка за изложба, защото...

той се сражава за родината.

 

Николай Стрелцов

 

Бууум. Бомбата падна. Близо. Той лежи в окопа. Паднал. Някак странно е. Тихо е. От ушите му кръв шурти.

I can't remember anything
can't tell if this is true or dream
deep down inside I feel to scream
this terrible silence stops me

(metallica – one)

 

Болка. Погледът се премрежва от нея. Не пуска автомата. Стреля. Да ги избие до един „нахалните проклетници“.

Дни. Седмици по късно. Лопахин вижда Николай в друг полк. Настига го. Разбира, че Николай е глух. Говори трудно. Лопахин пита защо е избягал от Лазарета, потресен от промяната на своя приятел. А Николай му отвръща „Избягах... По-право – излязох си. Аз казах на лекаря, че ще си отида, щом ми стане по-леко... От ушите ми вече престана да тече кръв, вече не ми се повдигаше. Защо да се търкалям там повече?... Полкът беше в твърде тежко положение, вие бяхте останали малцина, та човек може и глух да се сражава заедно с другарите си.“

 

Through these fields of destruction
Baptism of fire
I've watched all your suffering
As the battles raged higher
And though they did hurt me so bad
In the fear and alarm
You did not desert me
My brothers in arms

(dire straits – brothers in arms)

 

Той е на бойното поле, въпреки възможността да остане в лазарета, където е безопасно. Връща се, за да помага на своите братя по оръжие, които имат нужда от него.

 

Ефрейтор Кочетигов

„А в вечном огне виден вспыхнувший танк

Горящие русские хаты

Горящий Смоленск и горящий райхстаг,

горящее сердце солдата“

 

Владимир Высоцкий „ На братских могилах не ставят крестов“

 

„Той (танкът) се движеше на зигзаги, като мачкаше с гъсениците си окопите и въртеше насам-натам ниско срязаната си, тъпа, сива муцуна. Приближаваше бързо до Лопахин и когато, нагазил с цялата си грамада окопа на ефрейтор Кочетигов, изведнъж спря да движи едната си гъсеница... затрупан до гърдите с пръст, вече умиращ, ефрейторът Кочетигов се протегна нагоре и щом танкът отпълзя от разрушения му окоп, той със слабо детско движение замахна с ръка. Тъничко, нечуто сред грохота на боя бутилката се чукна о полегатата сива броня на танка, издрънча и се разлетя на мънички парченца, а по отлятата броня запълзя горящ пламък...“

 

Пренебрегнал болката, агонията, изправил се с лице към смъртта, той не мисли за себе си, за душата си, а да се

сражава до край за родината...

геройски да умре за родината...

 

 

 

(Нещо като финал)

„Вставай, страна огромная

вставай на смертный бой

С фашисткой силой темною

с проклятою ордой“

 

За баща ми думите „Русия“ и „за родину“ винаги са били в едно изречение. Мисля, че сега разбирам защо.

Всичко е голямо на руснаците – територията, народът, културата и... душата...

 

 

© Анин Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Смислено и ясно! Поздравления!
  • Поздрав!
  • Благодаря за критиката, до сега не съм получавала по-обективно, по-конкретно и добре обосновано мнение. Впечатлена съм. Извинявам се за пунктуационните грешки, ще се стремя в бъдеще да бъда прецизна и по-грамотна. Благодаря Ви, че въпреки тях пубилкувахте есето. Това е повече от шестица за мен.
  • Хубав текст, но съдържаше безумно много пунктуационни грешки.

    Само заради уважението към интересното есе си позволих да си играя да ти ги поправям, но то интервали преди запетаи, абстрактни многоточия...

    Прегледай как съм редактирал този текст. Като съдържание е добър, но бъди по-отговорна към текстовете си.

    П.П. "Всичко е голямо на руснаците – територията, народът, културата и... душата..." -> иначе казано, голем го вадят? Действителността е малко по-различна обаче, Сталин е избил повече руснаци, отколкото Хитлер. И то много повече. Но в духа на есето си извела относително добре тезата си.

    Един съвет - самият финал кореспондира с така изложеното съдържание, но направеният извод не е еднозначно доказан в хода на есето. Това е моята забележка към самото есе.

    Удивително приличащо на есе произведение, все пак, на фона на общата картинка в сайта. Поздравления, за което и се надявам да си по-внимателна с двойните и липсващите интервали занапред.
Предложения
: ??:??