Ей, ти. Да, отново ти.
Успяваш да ме вкарваш в абсолютно всичките ми състояния. Побъркваш ме.
Лудостта по теб ме побърква.
В един момент мога да съм ти бясна и да те мразя, а в другия мога да се мразя, че те обичам.
Искам да мога да те ненавиждам, колкото и неприсъщо да ми е това.
Искам да мога да те презирам и да не съм готова да се откажа от всичко на света само за теб.
Искам да си ми апатичен, някак глуповат, крайно непривлекателен и без грам талант.
Искам да си всичко, което не си.
Защо го искам?
Защото не мога да те имам. А искам.
Искам да мога да заспивам вечер в твоите обятия.
Искам всеки ден да се събуждам и да виждам първо твоите очи.
Искам да мога да целувам устните ти, когато пожелая.
Искам да те държа за ръка и да мога да те гледам влюбено, така както умеят само моите очи.
Искам теб. За мен и само мен. Егоистично нали?
Иска ми се да ти кажа, че си заслужавам, че никоя не ще те обича като мен, че ще съм ти вярна и предана и ще се грижа за теб.
Иска ми се да ти кажа, даже да те умолявам да си с мен.
Но реалността е друга и често ме поваля на земята.
Напомня ми, някак злобно, че няма да те имам никога повече.
И тогава мечтая просто за още един поглед, усмивка и целувка.
И всички тези причини да не те обичам, ме карат да те обичам още повече.
© P.D. Всички права запазени