Ей, ти. Да, отново ти.

Успяваш да ме вкарваш в абсолютно всичките ми състояния. Побъркваш ме.

Лудостта по теб ме побърква.

В един момент мога да съм ти бясна и да те мразя, а в другия  мога да се мразя, че те обичам.

Искам да мога да те ненавиждам, колкото и неприсъщо да ми е това.

Искам да мога да те презирам и да не съм готова да се откажа от всичко на света само за теб.

Искам да си ми апатичен, някак глуповат, крайно непривлекателен и без грам талант.

Искам да си всичко, което не си.

Защо го искам?

Защото не мога да те имам. А искам.

Искам да мога да заспивам вечер в твоите обятия.  

Искам всеки ден да се събуждам и да виждам първо твоите очи.

Искам да мога да целувам устните ти, когато пожелая.

Искам да те държа за ръка и да мога да те гледам влюбено, така както умеят само моите очи.

Искам теб. За мен и само мен. Егоистично нали?

Иска ми се да ти кажа, че си заслужавам, че никоя не ще те обича като мен, че ще съм ти вярна и предана и ще се грижа за теб.

Иска ми се да ти кажа, даже да те умолявам да си с мен.

Но реалността е друга и често ме поваля на земята.

Напомня ми, някак злобно, че няма да те имам никога повече.

И тогава мечтая просто за още един поглед, усмивка и целувка.

И всички тези причини да не те обичам, ме карат да те обичам още повече.