Да сглобиш корупция
Когато стане едра, тежка и започне да се прегъва под натиска си, корупцията се нуждае от споделяне. Не защото има желание да дели с някого – не. Просто ѝ се налага. Някой да удари едно рамо, та безобразното да изглежда като обществен морал, кражбата да прилича на социална необходимост, липсата на справедливост – на необходимо зло, а настоящата власт да се изживява като безалтернативен перпетуум мобиле. И тази подкепа ще бъде възнаградена – ще получи право на участие в хепънинга на грабежа, в деконструкцията на надеждите и вярата; ще има по хапка за всяко затваряне на очите и на съвестта. Може и по две хапки да има. Защо не? И колкото повече рамена понесат чуждата корупция, толкова по-веществена и социална ще изглежда тя.
Затова се опитаха за вкарат опозицията във властта. (В тяхната обаче власт!) Не успяха, донякъде. Искат да са сред народа, но не на равна нога с него, а отгоре – като пътепоказател, като елитарен владелец на закрепостена и нежива свобода.
Сега пък президентът бил крив. Защото и той не удря рамо. Не споделя страстта към корупцията. Не желае да си чопне от нея, да вземе участие в делбата на богатата грабителска плячка.
И защо бре, джанъм? Има за всички. То така е по целия свят. Балъците мислят и говорят по цял ден за права, за справедливост, за човещина и демокрация, а върхушката ги баламосва с жартиери на певици, със силиконови обещания за предстоящи реформи и прочее дръзновени фалшивости. А междувременно се занимава само с едно – с грабеж: вулгарен, животински, злобен, агресивен и безочлив грабеж. Защото кражбата и корупцията у нас отдавна минаха рамките на своите дефиниции – те вече са отвъд разбиранията за човешка принадлежност дори на греховете.
Дори когато не е споделена, корупцията си продължава, щом е овластена. Чувства се по-несигурно в отчуждение, става ѝ напрегнато и дискомфортно наистина, но не се спира, само се ожесточава. Плюе истерично срещу всеки инакомислещ, полицейщина заменя грижата за обществения ред, изкористяват се, а впоследствие се и присвояват публичните функции на държавните органи; всякакви форми за обществен контрол, за свобода на съвестта и словото се демонизират, профанират и охулват.
Видя се, че това може да продължи дълго време. Но не може да продължава вечно.
Не(с)поделена, корупцията се смазва под напора на собствената си уродливост.
И понеже краят на този колос идва – усеща се по пукливия шум на глинените му крака, по хаоса и надменното предмъртвешко безхаберие на властта, безсилна вече да се справи с тежестта си, ще се наложи скоро да поговорим и за завещаното, за гнусното и вонящо наследство на корупцията, прояла отвътре и отвън плътта на държавата.
Парите или живота – това е принципът на съвременната демокрация, схващана от позициите на САЩ и Англия. Оксиморон, който не е създаден от демокрацията, но е употребен от нея. Какво друго убежище има корупцията, освен в парите? И защо животът се отъжестви с тях, с парите?
Но за това – друг път. След Великден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
