Понякога имам чувството, че хората, които искат да си имат второ дете, го правят, само за да може то да прави компания на първородното. Да не е любимото чедо само, да има с кой да си играе, с кой да споделя, кой да му е опора в живота. Предполагам, че повечето хора наистина раждат второто си дете именно с тази идея. Аз съм второ дете. Аз съм това, което трябва да прави компания на първото, което трябва да е опора и трябва да помага на първородното да живее по-добре. Не се и оплаквам, имах хубаво детство. Със сестра ми постоянно се забавлявахме, правехме какви ли не щуротии заедно… Идеите бяха нейни, аз бях съучастник… беше наистина забавно…
Kакто всички други сестри, и ние се карахме, стигало се е и до сбиване, дребни дрязги от рода на “Това е мое, върни ми го…” бяха нещо обичайно, но завършваха винаги с помирение. За да се избегнат подобни дрязги, родителите ни имаха стратегия: на нея подаряваха всичко в розово - дрехи, играчки, кукли, всички те бяха розови, панделките бяха розови, рокличките и якенцата също, за мен беше синият цвят (в онези времена изборът на цветове не беше богат - розово и червено за момиченцата, синьо за момченцата). Така аз винаги получавах всичко в син цвят: панталонки, поли, рокли, обувки, всичко. Куклите бяха със сини рокли, играчките бяха в синьо. Това беше стратегията на родителите ми, като изключим нея, никога не са предпочитали едната пред другата, каквото имаше сестра ми, имах и аз. На рождените дни на едната подаряваха подарък и за другата, просто ей така, да няма сърдити. Прекрасни хора са родителите ми, открили бяха чудесен подход за възпитанието ни.
Както става винаги, не може всичко да е само хубаво. На всеки празник, когато видех опакованите подаръци, знаех, че ме очаква нещо синьо, с нескрита надежда отварях пакета, мечтаейки този път за мен да е отреден розовият цвят, или молейки се майка ми да е объркала пакетите и на този на сестра ми да е сложила картичката с моето име. Уви, това не се случи тогава, когато му отдавах толкова голямо значение и беше важно за мен да получа розовата кукла, рокля, шапка.
За една Коледа получихме плюшени мечета, подарък от леля (тя също знаеше за установената традиция и я спазваше неотлъчно). Плюшените мечета не се срещаха често тогава, беше си направо подарък-мечта. Отваряйки пакета, отново ме беше обзело онова трепетно вълнение, което обзема всяко дете (а и не само), когато му подаряват нещо… иска ти се по-бързо да разбереш какво се крие зад подаръчната опаковка и едновременно с това в главата ти се лутат хиляди идеи какво ли може да е скрито под нея. Точно в такова състояние бях и аз тогава. Със сестра ми заедно отваряхме пакетите и по едно и също време установихме, че вътре се крие не какво да е, а по едно голямо плюшено мече: нейното, разбира се, розово, а моето, естествено, синьо. Моят син мечок веднага беше захвърлен и цялото внимание и на двете ни беше приковано към наситено розовото мече, в този момент то ми изглеждаше най-хубавото нещо, което едно дете може да притежава. Толкова ми хареса, че не можах да осъзная факта, че всъщност не е мое и че моето е синьото, това, захвърленото в ъгъла.
Тук е моментът да вмъкна, че аз си имах тактика, на която сестра ми трудно устояваше: когато исках нещо нейно, започвах да я моля, да се подмазвам, да ù угаждам - играехме само на игрите, които тя иска, гледахме само детските, които на нея ù харесват, правехме всичко, което тя пожелае. В тези моменти спирах да проявявам типичната за мен индивидуалност и се превръщах в хрисим и благ ангел, готов да се отзове на всяко сестринско желание. Сестра ми в крайна сметка винаги ми угаждаше, мисля, че дори ù харесваше да ми дава нещата си, харесваше ù да вижда колко много ги искам. Тя в крайна сметка се оказа една страхотна сестра и при нас важи точно обратният на описания горе принцип - смятам, че Господ я е създал, за да улесни и обогати живота ми и съм му много благодарна.
И в този случай с мечето се започна голямото ухажване, надявах се да се съгласи на размяна, аз да взема розовото, а тя - синьото. В продължение на няколко дена бях същински ангел, сестра-мечта, давах ù всичко мое, правех всичко, което ме помоли, играехме на всичко, което пожелае. Всичко вървеше чудесно, бях на път да постигна заветната цел - бях на път да получа розовото мече!!! След няколко преднамерено сърцераздирателни молби, ласкаене и ухажване от моя страна, тя в крайна сметка беше на път да задоволи каприза ми. Тогава се случи нещо… погледът ми се спря върху едно захвърлено в ъгъла синьо мече. Стори ми се толкова тъжно (да, не се смейте, като малка гледах на играчките си като на одушевени предмети). Това мече ми стана толкова мило, седящо захвърлено в ъгъла, неуспяло да зарадва стопанката си, да отговори на очакванията и мечтите ù, само защото е в различен от желания цвят. Всички тези мисли минаха през главицата ми и се почувствах много натъжена, не се харесах в този миг. В съзнанието ми (имах и все още имам богато въображение) веднага се разви история, в която група производители на мечета създават едно, на което възлагат мисия да зарадва някое детенце, но в бързината го ушиват в син плат… мечето потегля към магазина с идеята, че някое детенце ще му се зарадва, една жена го купува, него и още едно със същата мисия, но в различен цвят, за да ги подари на двете си племенници, опакова ги красиво и… нататък историята е позната… аз я бях направила тъжна. Аз, с незадоволения си каприз, не бях оценила красивото си синьо мече, дори не му бях дала шанс, а веднага го захвърлих в ъгъла, заслепена от розовото, чуждото, това на сестра ми, предадох на него несъществуващи качества и не бях успяла да забележа тези на моето, и то седеше тъжно в ъгъла вече два дни, гушнах го силно и го заобичах. Загледах се в него и вече виждах симетрично разположените очички (за разлика от леко деформираното копче на едно от очетата на розовото мече) забелязах малко по-рошавата муцунка и дори забелязах лека загадъчна усмивка, някак си създадена от вплитането на конците (само аз я забелязвах естествено). Това се превърна в любимата ми играчка и даже още я пазя (или поне до скоро я пазех, ако онзи кашон от килера не е изхвърлен от последното почистване).
На предложението на сестра ми (което очаквах) да разменим мечетата, отговорих отрицателно. Твърдо и уверено заявих, че моето е по-хубавото. Тя дори повярва, не защото го намираше за по-хубаво, а просто вече беше по-желаното. От тогава насетне, каквото и да получех, не спирах да повтарям колко то е по-хубаво, това си стана запазена реплика за мен.
Сетих се за тази детска история без причина. Просто стоях и тя нахлу в главата ми. Замислих се колко ли “сини мечета” има навсякъде по света, такива, които са захвърлени не за друго, а само защото са сини.
© Стефка Всички права запазени
Пишеш хубаво. Поздрав!