9.10.2014 г., 17:36 ч.

Държава като вятър 

  Есета » Социални
989 0 0
1 мин за четене

ДЪРЖАВА КАТО ВЯТЪР

 

Човекът вървеше съвсем сам по опустелия бряг на морето. Духаше ужасен вятър – силен, остър, студен и някак зловещ. Блъскаше тялото му назад, той се олюляваше, аха да падне, но някаква невидима сила го държеше прав и неоправдано горд – сякаш да се присмее на природата, която връхлиташе върху него.

Нямаше сезон, беше късна есен или зима, небето и морето се бяха слели в сива пустота, а наоколо нямаше жива душа, дори птиците бяха замлъкнали.

Бесен беше вятърът. Духна силно и запокити надалече овехтялата му шапка. Той се обърна, понечи да я догони, но тя полетя направо към морето и една вълна я сграбчи и погълна. Друга вълна, засилена от порива на вятъра, плисна върху краката му и заличи всичките стъпки, които беше оставил. Природата не искаше следите му.

Силен беше вятърът. С невидими шепи грабваше пясък и го хвърляше върху очите, върху бузите и клепачите на странника. Той примигваше, бършеше се, но от раните му потичаха кръв и сълзи. Сълзи ли бяха, пръски ли – кой знае. А и шалът така силно се увиваше около врата му, че приличаше на бесило. Дори си мислех, че вихрушката ей-сега ще спусне въздушното си въже от небето, за да го обеси.

Но къде изобщо си въобразяваше, че отива? Пред него – само море, пясък, мъгла и пяна, вятърът чорлеше косата и затягаше бесилото, а той се беше устремил срещу него към нещо, което очевидно само той виждаше.

Колкото повече се отдалечаваше бедния странник, колкото по-мъгливо и бледо го виждах, толкова по-ясно ми ставаше какво се случва.

Човекът не вървеше срещу вятъра.

Вятърът вървеше срещу него.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??