18.09.2006 г., 23:26 ч.

Гласове 

  Есета
970 0 0
3 мин за четене

Гласове

 

          Трепваш и отваряш очи. Нещо безмилостно те измъкна от безкрайните полета на съня. Мрак. Дори очертанията на предметите не можеш да доловиш в стаята. Къде е лампата от улицата, която хвърляше своя отблясък тук вътре? Къде си? Лежиш неподвижно. Кой си ти? Име? Не можеш да извикаш такъв спомен в съзнанието си. И какво става с теб? Нещо в теб напира да изкрещи навън, но устните ти не се отварят и от тях не излиза нито звук. Дишаш ли? Не знаеш. Опитваш се да помръднеш ръка, крак, устни, клепачи... От колко време не си мигнал? Въобще твое ли е това тяло, по дяволите!

            И като че ли чу гласове? Сторило ти се е. Не, ето ги пак. Далечни, древни, всепоглъщащи... Откъде идват те? От нищото? От безкрая? Или са вътре в теб? Това гласове ли са въобще? Нима това е смъртта?!  Не! Неподозирана ярост изпълва гърдите ти с енергия. Това тяло е ТВОЕ! Стани!!

            Ти ли каза това? Кой каза да ставаш? Не е възможно това да си ти! Мракът се разсейва... Ти бродиш из някакви каменни руини. Наоколо царува здрач, бледа, приглушена светлина отвсякъде и никъде. Камъните се чернеят, сякаш пламъци са ги прегръщали нежно и са оставили своя отпечатък върху тях. Колко време продължава това? Тук няма време!  Какво е това - време? Просто няколко букви, подредени без никакъв смисъл...

            Вече около теб няма руини. Стоиш на една тясна каменна площадка, а около теб се издигат до безкрая сиви стени. Надолу, някъде надолу, сивкавият здрач свършва като отрязан с нож. Черна бездна спира погледа ти... Скачай! Не!

            Площедката изведнъж  изчезва и ти падаш, падаш бавно и мъчително, безмилостно приближаваш бездната. Трябва да избягаш! Не бива да се оставяш да те погълне! Чуваш смях. Кой се смее? Помощ! Трябва сам да се измъкнеш. Тук никой не ще ти помогне. Не! Навън! Навън!...

            Стаята. Твоята стая. Уличната лампа все така безмълвно разпръсква мрака с ярката си светлина. Виждаш библиотечката, картината на стената, вратата... Тя е само леко притворена и се полюшва на пантите си... Това е твоето тяло. Вдигаш ръка и бавно докосваш лицето си. Сякаш е пълна с олово!

            Пак ще се срещнем!

            Вратата рязко се хлопва. Ехо. Заглъхващо и отмиращо в спокойствието на нощта...

            Пак ще се срещнем!...

© Борислав Белински Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??