В мрак сега е моята душа.
Пълна бе тя с топлина. 
Дойде сега мигът да крещя, да крещя, без да мога да Спра.
Едно имах и го дадох, едно имах и го изгубих.
В нищо да не вярвам вече, това е моят кръст.
Страхът отне ми радостта, отне ми и съня.
Имах лъч светлина, там нейде вътре в мен.
Илюзия оказа се той, тъй лесно ми бе отнет. Сега вече късно е за моята душа.
Не ще повярва нивга тя. Това е моята съдба.

Напълно откровен бях аз във всичко, но имаше пред мен стена.
Висока, здрава стена и не бе сама. И ти беше там и се криеше зад нея. Така и не посмя да се покажеш. 
Не бе лъжа каквото чувствах, но всичко друго е било лъжа, самозаблуда. Останах аз сам и наранен от тоз живот криворазбран.
Не носиш ти вина сега. Вината ще я нося аз. Това е моят кръст. Така е трябвало да бъде.

Наранявана си била. Да, ти, точно ти. Затуй една бе моята мечта – да бъдеш най- щастливата жена. Уви, грешки много на наивния глупак и сам направи този кръговрат.
Сърцето е на парчета, казваш ти. Не искаш ти да страдаш пак.

А как ми липсват твоите топли думи, как ми липсва времето с теб.
Но казах си стига, казах си край. Времето всички рани лекува, ще видим има ли лек за моята душа. И ти ще чакаш времето да те излекува. Но не забравяй, че млада си и рано е за страх.