Из дневника на едно псе

 Студено е. От два дни не съм ял. И днес изтариших всичко около кофите – ама нищо. Откакто сложиха тия, цветните, все по-трудно стана и коричка да намеря. Абе, то един боклук – кутии, бутилки, кашони, фасове и нищо, дето да става за ядене.

 Месце - от кога не съм го подушвал!

 Днес тръгнах след една кучка с каишка. Напудрена, сита и самодоволна - домашна любимка - така си го просеше, само да не беше на тази каишка.  За какво им са тези вериги, да не е луда, за да избяга.

И кучките се изпокриха.

Със студа ще се справя. Намерих кашон и нещо меко, само да не бях толкова гладен. А тоя наперен котарак, дето ми се зъби постоянно от прозореца на голямата къща, направо ми лази по нервите. Надул се е, та чак ще се пръсне. Те и неговите спряха да хвърлят, сигурно всичко изяжда.

Намерих нещо за ядене. Направо съм късметлия. Жената от високата сграда ми го подхвърли, после се качи в онази голяма кола. Тръгнах след нея. Утре пак ще я чакам.

 Дойде, ама не ме забеляза. Аз пък ще пазя колата й!

 И днес – нищо. Утре ще видим! Лапата пак започна да ме боли.

 Кучката на каишка излезе. Тръгнах след нея. Леле колко е наперена! Що ли не ме вземат със тях?

Изритаха ме - на кой ли му е притрябвало куц любимец. Забелязват ни само като започнем да им се пречкаме из краката.

 Сънувах, че пак съм домашен любимец. Беше топло, имах и дом, и добър господар. Събуди ме лай на събратя.

 Няколко дни на топло и даже съм сит. Платих за това с мъжествеността си. Кастриран, с превързана лапа, във кучешки студ - пак оцелях!

Любимец съм станал май на съдбата.