Имаме толкова много депутати. Те са народни избраници. Избрани са, защото имат добро образование, умни са, възпитани, зрели, повечето от тях са с две висши образования, учили са и са писали книги. Отиват в парламента, за да обмислят закони, с които да направят живота на народа по-справедлив, да уцелят път към човечността, да сътворят добро, да направляват съдбините на народа.
И министрите са много. Образовани, съдържателни, говорят правилно няколко езика, усмихват се, използват закачки, притежават чувство за срам. Дори понякога млъкват.
И областни управители имаме.
И кметове. И общинари. И данъчни. И агенции с агентатори в тях, и полицаи, и военни, и чиновници – безброй. Електронни услуги нямаме, но електронни чиновници – дал бог.
И мечти нямаме. И държава нямаме. И деца нямаме. И семейства. И бъдеще нямаме.
Никой не знае какво печели, когато губи.
Е, спечелихме изборите. Сега да видим какво ще загубим, ако делим.
За кой ли път?
Е, загубихме изборите! – казват другите. Чудо голямо! Сега да видим какво ще спечелим, ако споделим загубата.
За сетен път. Споделящите властта не споделят печалби и загуби. Те споделят само пари.
А тя, каруцата, е отдавна обърната. И конят го няма. Магарето – също.
Печелят и губят, радват се и страдат. Те. Избраните. Демократично призваните.
В малкият си свят всеки има право на живот. Справедливостта е дело на богатите. Малките хора имат малки съдби. И малко хляб. Чепка демокрация. Зърно либерализъм. Глътка неокантиантство. Атом достойнство.
И много подлост. Много завист. Много предателство. Та да има кантар.
Демек: ела ме ритни. Може да съм малък, но хапя като пенджабска усойница.
Като двамата шопа, паднали от каруцата. Седят и спорят на кого е бил конят, дето го няма, побегнал от ужас, че има такива господари – луди, необузнади и прости.
Доброто и злото седят на един камък. Шопите, простаците, домоуправителите, финансистите и другите лица и органели с господстващо по силата на закона на същите народни избраници положение – те най-добре знаят това. За да господства едно, другото трябва да е подгосподствано. Макиавели, братче. Едното е отгоре, другото отдолу. После обратно. Палачинка.
А камъкът..., камъкът не се мести сам. Не се обръща. Камъкът се разрушава и се превръща в прах или в пари. Просто му омръзва. От шопи, от простаци и така нататък.
А под всеки камък дебне усойница. Наричат я скоросмъртница. В Пенджаб поне.
© Владимир Георгиев Всички права запазени