11.09.2020 г., 13:28 ч.

Когато промените чукат на вратата ни... 

  Есета » Философски, Лични, Други
1165 0 6
4 мин за четене

                                                                                                                                                       

  Животът или смъртта променя нещо, което се е случило? Смъртта слага точка. Можем да правим равносметка, но се научаваме да приемаме обстоятелствата и да продължаваме... Докато през живота си може да нямаме смелост да сложим точка на нещо, което ни влудява. А това ще го направи агония, кошмарен спектакъл, а не живот! Въображаемите препятствия само ни вкарват в непреодолим лабиринт... Колко дълго може да издържим? Колко дълго ще допускаме някой или нещо да влияе на размислите и усещанията ни? Колко дълго ще отказваме промяната в себе си, вместо да се опитаме да разберем, че другите не се интересуват от нашите страхове?! Трудно е човек да сложи точка. Точка на нещо, което е значимо за него, за което е будувал много нощи, което го е карало да изтръпва... Оптимистичното е, че след всяка точка може да започне ново изречение, а в него да се разказва за прекрасни неща! Всъщност винаги тази надежда ни води напред да погледнем зад ъгъла, да надникнем в бъдещето иде ли Доброто? И мисля, че това е повече, отколкото да стоим със скръстени ръце, да хленчим и да чакаме нещата да се оправят от само себе си или да даваме воля отново и отново на предразсъдъци и черни размисли. А може би трябва да насочим благодарността си към всичко, което имаме!

 Ако нямаме вяра, че ще оцелеем след нещастие; надежда, че иде по-добро; чисти помисли и отношения... не бихме имали очи да се вглеждаме напред... и да се стремим към Доброто... а то е около нас... Само трябва да настроим сетивата си да го усетим... Въобще  –  каквото търсиш, това намираш... („Търсиш си белята!” – народна поговорка и предупреждение към всички неразумни...) „Искай и ще ти бъде дадено!” (Библията)

  А няма как да стане, ако сме задръстени и не прочистим душата си от всичко, което ни обърква и тормози; от всичко, което ни пречи да изживеем пълноценно поредния си ден живот... Сетих се за една любима фраза: „Нещастието е като бурен вятър  –  откъсва от нас всичко, което може да се откъсне, за да видим какво сме всъщност.” (Артър Гордън)

  Когато промените чукат на вратата ни... е трудно да си представим кой и какво ни очаква. Не можем и да осъзнаем как ще бъде без старите навици и утъпкано ежедневие. Инерцията ни е повлякла и се съпротивляваме. Защо? Не знаем... Боим се от новото?! Вкопчили сме се в нещо, което разбираме, че си отива... Трудно ни е да осъзнаем, че прекрачваме ново стъпало. Кънтят в тишината ни въпросите. Заплитат се многобройни отговори... не еднозначни. Колкото и ласкаво да си представяме бъдещето, не можем да встъпим в него, защото просто... не знаем... Не знаем колко ще са щастливите мигове! Не знаем колко ще са благодарните усмивки! И може би се страхуваме, че не знаем! Не сме подготвени за изненадите на Съдбата. Можем да се връщаме в миналото както и когато си искаме, но докато не осъзнаем, че то не може да се върне, че всичко вече е в относителността на мислите ни, то ще ни държи в плен, ще затяга оковите на свободата ни и ще пречи на новото да се разположи удобно в кралството си покрай нас. Би ни помогнала малко почивка – нека промените да се настанят наоколо. А ние после ще се нагодим, ще се опитаме да открием полезното, да видим красивото... Няма как да спорим с времето. То изисква от нас постоянство, търпение, вяра... Понякога си мисля дали е вярно твърдението: „По-добре късно, отколкото никога.”? И отговорът не винаги е еднозначен... Дали е по-добре да получим нещо, което много сме искали, толкова късно, че вече не знаем да се радваме ли, или да плачем при мисълта колко много сме изгубили с чакането, или когато е невъзможно късно да променим каквото и да е... И се тешим с мисълта – благодарен съм, че съм го имал... животът  щеше да има друг вкус, ако не беше това... Понякога пък си мисля – като не съм го имала, не зная за какво да тъгувам, и се обръща: „По-добре никога, отколкото късно”... Такава е душата ни – все търси спасителен брод – да премине нататък и да продължи... По пътя, който знаем къде свършва, но никога не знаем кога, не знаем кого ще срещнем по него, колко дълго ще върви с нас, ние ли ще свием встрани, или нас ще задминат и оставят... И нищо не е точно такова, каквото изглежда... 

 

                                                                                          © Павлина Петрова

© Павлина Петрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Винаги всичко се свежда до ЖЕЛАНИЕ. Ако е налице желание, човек се размисля за всички останали ресурси - време, средства, начини и с упоритост, постоянство и вяра следва целта си. Това разбира се може да приложи само за себе си. Пази Боже, да пожелае да променя или помага на някого, ако той не желае. Тогава сблъсъкът е непредсказуем. Благодаря, Дарина, че спря на страничката ми.
  • Това обикновено са неща, касаещи други хора, а не нас лично. За да бъде запазена свободната воля, нашите права/възможности стигат до там, откъдето започват чуждите права Разбира се, само ако другият опражни правото си. т.е. ако ти искаш някой да живее, но той не желае, ти нищо не можеш да промениш.
  • Съгласна съм, Дарина. Но мисля, че трудностите и проблемът в лутането е в това, че не знаем или трудно определяме нещата, които не трябва да променяме...
  • Хубаво есе. Интересно ми беше да прочета разсъжденията ти. Някои споделям, други не. Мога да ти кажа моята гледна точка, макар да не знам дали ще ти е от полза. Човек може да променя всичко /без изключения/, може да живее в свят различен от света на другите. И не говоря теоретично, споделям практика. Единственото, което не може да промени са нещата, които не трябва да променя.
  • Едно такова ми е - двустепенно - тъгата съм облякла с усмивка...
  • Размисли ме Павли. За скритите умни достойнства. Браво!
Предложения
: ??:??