Животът или смъртта променя нещо, което се е случило? Смъртта слага точка. Можем да правим равносметка, но се научаваме да приемаме обстоятелствата и да продължаваме... Докато през живота си може да нямаме смелост да сложим точка на нещо, което ни влудява. А това ще го направи агония, кошмарен спектакъл, а не живот! Въображаемите препятствия само ни вкарват в непреодолим лабиринт... Колко дълго може да издържим? Колко дълго ще допускаме някой или нещо да влияе на размислите и усещанията ни? Колко дълго ще отказваме промяната в себе си, вместо да се опитаме да разберем, че другите не се интересуват от нашите страхове?! Трудно е човек да сложи точка. Точка на нещо, което е значимо за него, за което е будувал много нощи, което го е карало да изтръпва... Оптимистичното е, че след всяка точка може да започне ново изречение, а в него да се разказва за прекрасни неща! Всъщност винаги тази надежда ни води напред – да погледнем зад ъгъла, да надникнем в бъдещето – иде ли Доброто? И мисля, че това е повече, отколкото да стоим със скръстени ръце, да хленчим и да чакаме нещата да се оправят от само себе си или да даваме воля отново и отново на предразсъдъци и черни размисли. А може би трябва да насочим благодарността си към всичко, което имаме!

 Ако нямаме вяра, че ще оцелеем след нещастие; надежда, че иде по-добро; чисти помисли и отношения... не бихме имали очи да се вглеждаме напред... и да се стремим към Доброто... а то е около нас... Само трябва да настроим сетивата си да го усетим... Въобще  –  каквото търсиш, това намираш... („Търсиш си белята!” – народна поговорка и предупреждение към всички неразумни...) „Искай и ще ти бъде дадено!” (Библията)

  А няма как да стане, ако сме задръстени и не прочистим душата си от всичко, което ни обърква и тормози; от всичко, което ни пречи да изживеем пълноценно поредния си ден живот... Сетих се за една любима фраза: „Нещастието е като бурен вятър  –  откъсва от нас всичко, което може да се откъсне, за да видим какво сме всъщност.” (Артър Гордън)

  Когато промените чукат на вратата ни... е трудно да си представим кой и какво ни очаква. Не можем и да осъзнаем как ще бъде без старите навици и утъпкано ежедневие. Инерцията ни е повлякла и се съпротивляваме. Защо? Не знаем... Боим се от новото?! Вкопчили сме се в нещо, което разбираме, че си отива... Трудно ни е да осъзнаем, че прекрачваме ново стъпало. Кънтят в тишината ни въпросите. Заплитат се многобройни отговори... не еднозначни. Колкото и ласкаво да си представяме бъдещето, не можем да встъпим в него, защото просто... не знаем... Не знаем колко ще са щастливите мигове! Не знаем колко ще са благодарните усмивки! И може би се страхуваме, че не знаем! Не сме подготвени за изненадите на Съдбата. Можем да се връщаме в миналото както и когато си искаме, но докато не осъзнаем, че то не може да се върне, че всичко вече е в относителността на мислите ни, то ще ни държи в плен, ще затяга оковите на свободата ни и ще пречи на новото да се разположи удобно в кралството си покрай нас. Би ни помогнала малко почивка – нека промените да се настанят наоколо. А ние после ще се нагодим, ще се опитаме да открием полезното, да видим красивото... Няма как да спорим с времето. То изисква от нас постоянство, търпение, вяра... Понякога си мисля дали е вярно твърдението: „По-добре късно, отколкото никога.”? И отговорът не винаги е еднозначен... Дали е по-добре да получим нещо, което много сме искали, толкова късно, че вече не знаем да се радваме ли, или да плачем при мисълта колко много сме изгубили с чакането, или когато е невъзможно късно да променим каквото и да е... И се тешим с мисълта – благодарен съм, че съм го имал... животът  щеше да има друг вкус, ако не беше това... Понякога пък си мисля – като не съм го имала, не зная за какво да тъгувам, и се обръща: „По-добре никога, отколкото късно”... Такава е душата ни – все търси спасителен брод – да премине нататък и да продължи... По пътя, който знаем къде свършва, но никога не знаем кога, не знаем кого ще срещнем по него, колко дълго ще върви с нас, ние ли ще свием встрани, или нас ще задминат и оставят... И нищо не е точно такова, каквото изглежда... 

                                                                                          © Павлина Петрова