УСЕТИХ КОЛЕДНИЯ ДУХ И БЯХ СПАСЕН

Днес е последният ден за участие в Коледния Творчески Фестивал на сайта. Много исках да участвам, но не знаех с какво. И не заради прекрасната награда... не. Нищо подобно не може да ми е стимул да се присъединя към такова събитие. Просто исках да съм вписан и аз сред творците участващи в него. Мислих, мислих... но така и не ми идваше идея. Въртях разни думи, намествах рими, разглеждах стари снимки и правих нови, но... така и нищо не се получаваше. От известно време съм много тъжен. Дето се вика "потънали са ми гемиите" и съм се отчаял от живота си, поради което си има куп причини, които ме връхлетяха изневиделица. И животът ми се обърка. А и сега това, че не можех да измисля с какво да участвам в Коледния фестивал, ме съкруши. Казах си за пореден път: "Нищо не става от мен!" И ето, че дойде крайният срок за изпращане на творбите. Един прекрасен, топъл декемврийски ден, в който отново се събудих без цел и който не предвещаваше нищо добро за човек, изпаднал в положение като мен. Станах, изкъпах се, хапнах набързо нещо за обяд, рових се из сайта и из интернет и реших да отида на автогарата, за да си купя билет за Русе, за където ще пътувам утре по дела на Тракийския Младежки Съюз в България, на който съм член на ръководството. След като слязох от автобуса на доста разстояние от автогарата пътят ми минаваше между строящия се нов (пореден) МОЛ в нашия град и старите градски гробища. През цялото време снимах с фотоапарата си какво ли не. Гробищните гледки ме натъжиха съвсем и засилиха в мен чувството ми на депресия. Взех билет и реших да се разходя до Големия МОЛ, който е пък от задната страна на гробищата. Казах си, че може да се поразсея малко там - сред многото хора и лъскавите магазини и заведения. Това не стана, дори и след като седнах в една от сладкарниците да похапна страхотните оригинални турски баклавички, които да си призная честно, страшно много харесвам. Тръгнах след това на обратно в посока автогарата съвсем без цел и без никаква идея къде точно отивам. Просто вървях. Бавно, без да бързам и имах цялото време на света, през което не знаех какво да правя. Тъжните и черни мисли ме връхлитаха една след друга и с камшични удари гърчеха отчаяната ми душа. Дотолкова бях съкрушен, че си мислех, че няма за какво да живея, че всичко е безсмислено, че никому не съм нужен, че всичко в животът ми пропадна и всичко, до което се докосна, се руши... Искаше ми се да умра. Тъжно е, но беше истина. Качих се на първия автобус, който отиваше към центъра с намерение да се помотая там сред хората и да поснимам коледните украси от витрините на магазините. Слязох на спирката и започнах  да снимам осветената Катедрала и коледните светлини наоколо. Минах през подлеза и тръгнах по Центъра към площада със шадраваните. И не щеш ли, без да искам, попаднах на важно за града ни събитие - запалването на светлините на Коледната елха и Коледната украса. Погледнах към градския часовник. Беше 17 часа и 17 минути. Чувах отдалеч гласа на познат ми варненски актьор, който приканваше всички да присъстват на запалването на светлините, придружено с празнична програма. Наближавайки към шадраваните ми ставаше все по-трудно да се промъквам между тълпата. Имаше страшно много хора, може би около две хиляди човека. Беше пълно е млади хора, майки, бащи, баби и дядовци дошли със своите деца и внуци да се полюбуват първи на тазгодишната градска Коледна украса. Успях да се вмъкна насред хората точно срещу сцената. На голям екран разположен зад нея, като декор вървеше кариоки с известни детски песнички. Песнички, които и аз прекрасно знаех. Актьорът облечен със жълт фрак и с голям жълт цилиндър на главата пееше на микрофона и подканяше децата и всички възрастни да пеят с него. И те пееха... От време на време озвучителят спираше звука на музиката и... всички пееха. Пееха "С червените ботушки потропва Дядо Мраз...", пееха "Над смълчаните полета...", пееха "Тихо се сипе първият сняг...". Всички пееха. Малки и големи. Беше невероятно! Актьорът покани всички участници в програмата да излязат на сцената и обяви, че вече е време да се запалят светлините на Коледната украса.Излезе кметът на града, поздрави всички, обърна се към най-голямата елха на площада, вдигна ръката си и с дистанционно запали светлините и... Не мога да опиша с думи това, което всички видяха и емоцията, която завладя хилядите присъстващи. Приказка от най-различни Коледни фигури и разноцветни светлини заля площада и го взриви от радостните и възторжени викове на хората. Запукаха фойерверки и заря озари небето над елхата. Всички викаха и ръкопляскаха, а най-щастливи бяха децата. Лицата на всички бяха озарени от красотата наоколо.  Аз също бях обзет от възторг. Забравих черните си мисли, изпълних се със светлина и ми стана едно такова...празнично. И усетих нещо. Усетих Коледния Дух. Да, той беше там на площада. Може да ви звучи глупаво и наивно, но аз наистина го усетих.... точно там и точно тогава. И макар и да е още много, много рано, мен ме обхвана Коледното настроение. Мисля си, че не случайно се озовах на площада минути преди се запалят светлините на Коледната украса. Никога не съм присъствал на подобно нещо и въобще дори на знаех, че има подобен ритуал. Винаги съм мислил, че като украсят всичко просто пускат светлините вечерта. Още не мога да се отърся от вълнуващото преживяване и смятам, че наистина не бях там случайно, защото точно там разбрах, че не искам да умра. Ще умра, разбира се... защото съм простосмъртен. Но не сега. Разбрах, че искам да живея и че няма по-голямо нещо и по-голяма радост от самия живот, колкото превратности и несправедливости да ни предлага. Разбрах, че Господ не ме е забравил, щом ме изпрати там в такъв тежък за мен момент. Разбрах и какво е Коледа. Който каквото иска да си мисли, но аз разбрах, че Коледа наистина е надежда - надежда за спасение, надежда за живот, надежда за нас хората. Усетих Коледния Дух. Той беше там и ме завладя. Твърде рано е все още, но на мен вече ми е празнично -  празнично, защото искам да живея. Защото разбрах, че човек наистина се ражда за да живее, а не за да умре и че наистина има време за живеене, има време и за умиране. Не знам какво ми стана, но там на площада тази вечер усетих, че светлината в мен се върна и ме изпълни с огромна сила. Сила за живот. Самата Коледа разбрах, че е живот и самата тя това символизира чрез Рождеството. Завладян от светли чувства връщайки се към вкъщи реших веднага да опиша какво ми се случи. Как запалването на светлините на Коледната украса в града ни за един миг промени мирогледа ми. Коледната светлина огрея и душата ми. Чувствам се като нов. Връщам се към живота за пореден път и се надявам да е за последен. Чувствам се спасен. Идеята да напиша това наистина ми дойде по пътя за вкъщи в автобуса. Там ми хрумна и да го изпратя, като творба в Коледния Творчески Фестивал. Пиша го на прима виста, за да не изтърва срока за изпращане, който изтича тази вечер в полунощ. Почти след половин час. Нямам време за чернови и поправка на правописни грешки. Не го изпращам с цел да спечеля каквото и да е, а просто искам и аз да участвам и да разкажа какво ми се случи. Не знам дори какво е - есе или разказ, но смятам, че е есе и като такова ще го изпратя. Не знам дали въобще е подходящо. Желая Весели Коледни и Новогодишни празници на всички... и помнете - Бог не ви е забравил. Той ще ви покаже пътя, когато се загубите, както го показа тази вечер на мен. Усетете Коледния Дух и празничността на Коледа. Вярвайте, надявайте се и обичайте, защото може би това ще ни спаси. ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!!!


 Видео на събитието:   http://www.vbox7.com/play:795e2cee