Тя се разхождаше по брега на морето. Блясъкът от черната й коса, която в изящна феерия се спускаше чак до кръста, бе способна да заслепи дори слънцето. Босите й стъпала биваха подплисквани от хладката вода, но тя не усещаше това. В този момент по красивото й лице се стичаше една-единствена сълзица, която се откроява като свещ в тъмна нощ от сякаш изрисуваното лице на момичето. То бе пусто отвътре, в нея сега нямаше нищо, тя бе неспособна да чувства отново, сякаш всичките й хубави спомени бяха изсмукани. Сега, в този момент, тя бе като Слънцето без своята светлина, като Луната без своята загадъчност и красота. Вятърът се заигра с нейната коса, като весело я разрошваше и я разделяше на кичури. По лицето на момичето се спусна втора сълза, която отразяваше нарастващия страх и отчаяние, които се надигаха у нея.

Предишния ден тя бе толкова щастлива на съшият този бряг, бе тук заедно с единствения човек, на който вярваше и разчиташе. Тя го обичаше толкова силно, че би жертвала себе си за неговия живот, точно както и той за нея. Сега обаче него вече го нямаше. Тя се разхожда сама по чистия бряг, ядосана на Слънцето, което си пече така весело, на вятъра, който игриво се размотава по топлия въздух, на морето и тези малки невинни вълни, които сега галят босите й крака. В този момент тя си даде сметка, че животът продължава, независимо колко е трудно всичко за нея в този момент. Спомни си изминалите времена и хубавите моменти, за които щеше да се сеща докато е жива. Нима това е животът!? Трябва ли да си отиде дори и единственото скъпо за нея същество! Такава красота да бъде погубена от мъката, спотайваща се в сърцето й, която сега бликаше като гейзер от тази голяма дупка. Тя разбра, че ако е така, няма да бъде щастлива и да запълни празнотата в гърдите си. Отправи се към кървавия залез и към морето, откъдето нямаше да се върне никога повече. Тя щеше да е със своя любим дори и там... където и да беше това „там”...