Тя се разхождаше по брега на морето. Блясъкът от черната й коса, която в изящна феерия се спускаше чак до кръста, бе способна да заслепи дори слънцето. Босите й стъпала биваха подплисквани от хладката вода, но тя не усещаше това. В този момент по красивото й лице се стичаше една-единствена сълзица, която се откроява като свещ в тъмна нощ от сякаш изрисуваното лице на момичето. То бе пусто отвътре, в нея сега нямаше нищо, тя бе неспособна да чувства отново, сякаш всичките й хубави спомени бяха изсмукани. Сега, в този момент, тя бе като Слънцето без своята светлина, като Луната без своята загадъчност и красота. Вятърът се заигра с нейната коса, като весело я разрошваше и я разделяше на кичури. По лицето на момичето се спусна втора сълза, която отразяваше нарастващия страх и отчаяние, които се надигаха у нея.
Предишния ден тя бе толкова щастлива на съшият този бряг, бе тук заедно с единствения човек, на който вярваше и разчиташе. Тя го обичаше толкова силно, че би жертвала себе си за него ...