Затваряш с трясък входната врата. Студеният въздух, промъкнал се за секунди през нея, дере лицето ми. Разкървавява горещите следи от сълзи. Аз съм свита в тъмния ъгъл. Крещя, а виковете ми се губят в плач. Превръщат се в отчаяни стонове. Стонове на едно малко, ранено дете с разкъсано, капещо сърце. Но тях никой не ги чува. Никой не е тук, за да ги чуе. Заради това може би не съществуват.
Сълзите ми се чупят в твърдия цимент. Звукът е раздиращ. Всяка една от тях се разделя на хиляди стъклени парченца, които се забиват в тялото ми. Раняват го, унищожават го. Сама се погубвам. Сама съм сега. Няма те и е тъжно без теб. Непрогледен мрак е обзел душата ми. Светлината е някъде далече… а може и въобще да не съществува, щом не я виждам. Да вярвам ли? Не… Не зная, не ме интересува. Защото теб те няма. Сълзите продължават да капят. Кървави сълзи. Чупят се… и наново раждат се. До кога?!
Безсилна съм сама да се избавя от кръговрата на моя... Живот!