Когато си мечта, но не и възможност, се превръщаш в липса.
А липсите не се описват, усещат се.
Усещаш вътрешно.
Минаваш през тълпи от хора без да ги забелязваш.
Срещаш толкова очи без да задържат погледа ти.
Дните ти минават с неизменните мисли, звънящи безспирно в резонанс. Като непрекъснато забиващ се навътре клин.
Липса, липса...
Как само кънти празното. Толкова е шумно.
Равновесието ти става така крехко, че не знаеш дали да лекуваш ума или сърцето си.
И се питаш, питаш, питаш... „Къде сбърках?“
И оставаш в очакване на отнетото.
Липсата е неподвижна. Не отговаря. Не те прегръща, но не си и тръгва. ...