Мисли на чисто. Събуждаш се, но не можеш да отвориш очи, искаш да се усмихнеш на света, а лицето ти сякаш е замръзнало в безизразна маска. Тъмно е. Не, не се заблуждавай, че сънуваш, просто слънцето все още не е изгряло. Тръгваш отново нанякъде, виждаш хора, виждаш силуети, които преминават покрай теб, без дори да им обърнеш внимание. Не, ти не си сам, има хора, но има и бариера между тях и теб. Ти си зад огледално стъкло и можеш да ги виждаш, а те теб не. Грешка. Заблуждаваш се. И те те виждат. Тази преграда съществува само в ума ти. Мислена, но все пак изключително истинска. И тогава виждаш изгрева, началото, и си казваш защо въобще бързам, за къде, за кого, за мен? Едва ли. Кръгло и червено слънце като портокал, загадъчно сред леката утринна мъгла. Мъгла… Хората не я обичат, пречела, а на мен сега ми помага да гледам слънцето колкото си поискам, без да ме заслепява. Човешкото мнение е толкова субективно. Ръцете ти потреперват леко, чудиш се ти какво си всъщност, човек ли си? Отново ...