27.12.2022 г., 13:39 ч.

Мисли за духовното съзряване 

  Есета
837 0 0
8 мин за четене

 

Във времената на все по-малко духовност и на липса на онези ценности, които са пазили народа ни да оцелее и пребъде, ние търсим и се опитваме да се впишем в европейското и световно образователно и културно пространство. Някои от нас активно пледират, че то ни се полага по право, други – че вече удобно сме се разположили в него и едва ли не чакаме лаврови венци да окичат главите ни…

 

За съжаление нашите не съвсем реалистични очаквания не се случват или по-точно – не съвпадат с отношението и поведението на околните ни общности. Винаги е добре да търсим най-доброто в себе си и да го представяме по най-добрия начин, но преди всички е необходимо да имаме ясна и точна представа къде се намираме, какво очакваме да ни се случи и най-важното – как то да ни се случи. И не само защото днес е много специален празник, който идва, за да ни напомни за всичко това, да ни отрезви и да ни накара да мислим, че не всичко започва от нас и, разбира се, не свършва с нас, а защото делото, което отбелязваме на този празник, ни дава време и пространство да реализираме, осъществим и да търсим възможност нашите идеи да дадат тласък на общественото развитие.

 

Азбучна истина е, че народите, които се осланят на своите образователни и културни традиции, които ги отстояват и развиват, получават онова място в общественото развитие, което няма нужда да показват, интерпретират или пледират, защото те самите са такива и това е техният начин на живот. И още по-трудно възприемчиво става това за нас от историческа гледна точка, защото тази истина изписваме с нашата, българска азбука и тя създадена от нас самите.

 

В последно време много се говори и пише за развитие на българското висше образование, често търсим своето място в списъци на европейски и световни класации, радваме се, че случайно или не съвсем сме попаднали в определени списъци за първи път. Едва ли не това, че сме някъде там в списъка на „претендентите“, е постижение и важна оценка. За съжаление процесът на преструктуриране на този особено важен елемент от образователната ни система не само че не завърши, но в процеса на трансформации се оказахме твърде неподготвени дори да се приспособим в тези толкова динамични периоди на политически трансформации. Пазарните механизми го объркаха и го накараха да застане в ступор и почти да не реагира на влиянието на външната среда – става дума за образователния процес.

 

Ние отлично пишем стратегии и планове за действие и те изглеждат по европейски образец достатъчно красиви и интересни, но съществуването ни в това т.н. образователно пространство, а аз бих го нарекъл по-простичко – място в обществото, е все по̀ в ъгъла или някъде там където да удовлетвори някои съвсем тесни или не особено важни претенции. И не че няма красиви и впечатляващи изключения, които да ни радват, а защото този механизъм отдавна е автономно мъртъв и се „събужда“ само тогава, когато трябва да защити своето оцеляване или за да отбележи, че е на картата.

 

Едва ли тези протичащи процеси не са забелязани от многобройните анализатори и изследователи, от тези, които трябва и които са натоварени да „правят“ стратегическите документи, но промяната, или по-точно действието към нея, се оказва толкова трудно или почти невъзможно да се стигне, че то не се случва в последните повече от тридесет години.

 

Пазарните механизми, които създадоха определени условия за произвеждането на безкрайно много по брой и разнообразни такива институти, които да провеждат обучение и да дават този продукт, наречен наука, създадоха диспропорции, които трудно ще се преодолеят и които в крайна сметка създадоха ситуацията, в която да се търсим в списъка и то в неговия край, а не да сме там, където може би очакваме да бъдем!? Връщането към стари образователни технологии и дори успешни политики от миналото е почти невъзможно, защото те са съобразени най-малкото с текущите реалности. Съществуващите сега не дават отговор на много въпроси, а конкурентите около нас съчетават и минало и бъдеще и се намират в челните списъци на тези класации.

 

Противниците на всякакви оценъчни форми ще кажат, че критериите не са най-добрите, условията са различни и финансирането е не съвсем добро и достатъчно. Но дори и да приемем, че тяхната теза е достатъчно защитима, то ние се намираме в определена ситуация и условия, при които трябва да вземам максимално правилни и добри решения.

За да не бъдем голословни в тези си твърдения, нека погледнем резултатите на една от многото класации, които бе публикувана през този месец. Тя определя най-популярните университети в Европа. UniRank приема няколко основни критерия като основни в своята класация: да бъдат лицензирани и/или акредитирани от съответната организация, свързана с висшето образование във всяка отделна държава, да предлагат най-малко четиригодишни бакалавърски програми на обучение и магистърски или докторски програми и да провеждат своите курсове на обучение предимно в традиционен формат.

 

В тази класация в Топ 200 не попада нито един български университет, но по-интересно е как те са разпределени в Европа и кои държави намират своето място в нея. Водещи позиции отбелязва британската образователна система – близо 24 % от университетите са позиционирани там, като след нея с близо 16 % се нарежда Германия. След тях са Испания и Франция. На практика групата на елитните университети се определя от тези четири държави. Съответните отчетливи позиции имат и представители на Нидерландия с 10 университета, Италия – 9 университета, Швейцария и Русия с по 7 университета и т.н. Балканските държави са представени единствено от Гърция.

 

В публичното пространство има още десетки класации и системи за оценки на университетите. В най-добрите случаи в по-предни позиции се намират Софийският университет „Св. Климент Охридски“, Техническият и Медицинският университет в София.

 

Без претенциите на детайлен анализ пробойните в българската система на висше образование трябва да търсят „запушване“ и решаването на комплекс от проблеми, които този път са сложени на масата и трябва да се търси обективното им и правилно решение. Можем да ги обобщим в две групи. Проблеми на излишество и проблеми на недостатъчност.

 

Очевидно има достатъчен и, може би, доста голям брой на образователни институции, като те са разпределени от гледна точна на научната инфраструктура неравномерно в страната. Те са съсредоточени в столицата и няколко от големите градове. Голямата част от тях предлагат образователен продукт в почти всички професионални направления с малко изключения. В тази посока на мисли ние не можем да имаме недостиг на квалифицирани кадри и би следвало да имаме достатъчно добра експертиза в почти всички направления. Независимо от държавните стандарти и изисквания при акредитационните процедури не във всички от тях предлаганата (дори и платена услуга) е с достатъчно добро качество. Този процес има най-малко две активни страни – тези, които я предлагат, и тези, които я получават. Няма да е трудно да намерим набор от критики и към двете, но обосновано резултатът не покрива нашите европейски стандарти и в частност нашите очаквания при голяма част от тези две групи. На практика и на теория съществува проблем в ефективността на този процес, който разбира се е непрекъснат и доста сложен по своя характер, което го прави и труден за управление. Ето само един бегъл пример, който едва ли дава отговор на всички възникващи въпроси. В последните няколко години има рестриктивно отношение към редица специалности от направление икономика и администрация и управление, което идва да ни покаже, че в последните години са „произведени“ достатъчно на брой и експертност такива кадри. В същото време почти всяко социологическо изследване или анкетно проучване в тази посока отчита недостиг на достатъчно добре подготвени управленци, та дори специалисти в сферата на финансите и счетоводството. Отговорите и критиките могат да бъдат формулирани в много посоки, като например, че с обучителния процес в тези направления се занимават почти всички висши училища и традиционните три икономически университета са поставени в особена конкурентна среда, че обучението в част от тях е поставено в позиция на директна икономическа изгода за попълване на определен брой студенти, че един от университетите е разположен регионално в район, който е с относително малко население и не особено добра пътна инфраструктура и комуникационни връзки, което го прави изолиран или в по-лоши позиции от останалите. По своята същност всички тези твърдения са верни, но не дават отговор на въпроса – защо при такъв излишък има недостиг на реалния първичен пазар?

 

При други случаи част от инженерните направления си остават уж перспективни и необходими, но все незаети и броят на студентите, които попадат в тези специалности, са с относително ниско входящо ниво.

 

Докато не решим комплекса от проблеми в двете посоки и не изясним причините за това няма как да проведем и въобще да мислим за успешна стратегия в сферата на висшето образование. Тя няма как да дойде от само себе си и няма как „пазарно“ да се нагоди на ситуацията, защото основен елемент в управленския процес е планирането.

 

Планирането на добри действия в тази посока е еманация на висш пилотаж в управлението и не може да бъде действие на един индивид, та дори и на цяло министерство. Затова преди да прекрачим от един в друг програмен период трябва да потърсим решаването на тези кризисни проблеми, които не са следствие от пандемична ситуация или други кризисни явления, а от липсата на професионален анализ, правилно програмиране и добра политика.

 

И когато търсим решаването на икономически, политически или други проблеми, които ни връхлитат всеки ден и няма да ни оставят и занапред на безгрижен остров, то трябва дълго да се замислим за образователните и културни процеси. Единствено и само тяхното успешно решаване ще доведе до така желаните ефикасни политически и икономически трансформации. Те предстоят и в близко и далечно бъдеще отново ще ни се случват, и ще ни тежат, и ще ни носят във вихъра на стремежите ни. Но трябва да сме подготвени, за да вървим по-изправени и да сме там, където искаме или където смятаме, че е нужно да бъдем. Иначе смисълът на безсмислието ще ни завладява и ще ни дава излишно самочувствие, съперничество и злоба, но няма да ни помага в изхода от нашата себедостатъчност.

 

Нека правим повече усилия за духовно съзряване и извисяване, а не за оцеляване. За да може движението ни напред да е съпроводено не с упадък, а със смисъла на успешното развитие!

 

 

проф. д.н. Венелин Терзиев

© Венелин Терзиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??