25.01.2022 г., 20:43 ч.

Мокър паваж 

  Есета » Философски
779 0 0
1 мин за четене

Аз съм Антихрист в женски образ. На около четиридесет и шест години, с тъмна коса, с очи гледащи там, където тъмното е по-черно от самото себе си. Усмивката ми е тъжен, хладен повей на отпуснати дълги ръце...Дъхът се шегува с идващия вятър и отпуска гърдите за кратко. 

Срещнах него, той ме гледаше с интерес, с някакъв похот. Бях хубава.С тяло на газела, с умни очи. Мечтаеща, но и изискваща риск, смелост, минаване на граница. Сън над съня. Огън в пепелта. Молеща, ала не и хленчеща. Ранима, само за Господ....А после....- бях лъжовна, неистинска, гневна, ридаеща, въображаема с нокти рисувах измислени слънца, някъде...., където съзнанието и сърцето са невъзможни величини. Смеех се на комплиментите. Кой ли знаеше, че скоро той ще е мъртъв. Така поисках. Нишка от възможности в несъществуваща реалност.

Нещото в мен желаеше да умре.

Вятърът се караше с дъждовните капки. Те бяха като нежността в душата ми, непокорна и пъстра , водата се превърна в сила. Аз в Ти. Червилото се сливаше с мокрите кафяви листа и светът се завъртя като януарски танц.

Бях, за да бъда...

Някакъв звук, може би на търкащи гуми, усили биенето на момичешкото ми сърце. Да, ето, стана. Знаех го.

Антихрист. Ти или Аз, не разбрах.

....Краят, с мокър паваж.... 

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??