Моно-лог

        Хората рядко гледат в очите.

        Неудобно е. А може и да ги е страх?

        Не знам!

        Когато имаш нужда от някого, от всеки, от когото и да е... него го няма.

        Крещиш - с очи!

        Прецизно калибрираната автоматичност на усмивките е станала неуравновесена.       

        По левия фланг, където казват, стои сърцето, е нанесен арогантен удар...    

        Изхабихме се от преживявания.

        Поезията е инструмент за впечатляване на дами...

        Самотата е поза за тъпаци!

        Спасението – просто. Пий! Ха, „те пият... и пеят... и тънат сърцата им в рани...“

        Прибираш лакът към тялото – не кърви. Добре, значи може и да е митичен орган...

        Слънцето посивяло грее - не топли. Разпалените му жълтеникави устни разливат студ от основата на черепа до кожичките на ноктите.

        Очите вече молят, но никой не гледа в тях.

        Било нагло – непрактично!

        Боляло е преди, боли и сега. Винаги ще е така! Фокусът е да не болиш сам.

        Когато искаш да поговориш или просто да поседиш, а няма с кого – почваш сам. И тогава... Welcome – още един луд в затвора на реалността.

        Онази, всепоглъщащата тъмнина, която все те увлича надолу, вече не е тежест, а необходимост. Тя те следва в бясната спирала...

        Кафе на прах, храна на прах, радост на прах – сарказъм, сервиран в чинийка – на прах...

        Не разбираш?!

        Препрочиташ.

        Търсиш модел в хаоса или търсиш себе си... но теб те няма там!   

        Разстрелян от сведените чела и от извърнатите настрани ехидни усмивки, погледът тихо умира в дъното на зениците.

        Слагаш тъмни очила.

        Бронираш очите и тръгваш към някъде, стараейки се да не оставяш кървава диря...