Моно-лог
Моно-лог
Хората рядко гледат в очите.
Неудобно е. А може и да ги е страх?
Не знам!
Когато имаш нужда от някого, от всеки, от когото и да е... него го няма.
Крещиш - с очи!
Прецизно калибрираната автоматичност на усмивките е станала неуравновесена.
По левия фланг, където казват, стои сърцето, е нанесен арогантен удар...
Изхабихме се от преживявания.
Поезията е инструмент за впечатляване на дами...
Самотата е поза за тъпаци!
Спасението – просто. Пий! Ха, „те пият... и пеят... и тънат сърцата им в рани...“
Прибираш лакът към тялото – не кърви. Добре, значи може и да е митичен орган...
Слънцето посивяло грее - не топли. Разпалените му жълтеникави устни разливат студ от основата на черепа до кожичките на ноктите.
Очите вече молят, но никой не гледа в тях.
Било нагло – непрактично!
Боляло е преди, боли и сега. Винаги ще е така! Фокусът е да не болиш сам.
Когато искаш да поговориш или просто да поседиш, а няма с кого – почваш сам. И тогава... Welcome – още един луд в затвора на реалността.
Онази, всепоглъщащата тъмнина, която все те увлича надолу, вече не е тежест, а необходимост. Тя те следва в бясната спирала...
Кафе на прах, храна на прах, радост на прах – сарказъм, сервиран в чинийка – на прах...
Не разбираш?!
Препрочиташ.
Търсиш модел в хаоса или търсиш себе си... но теб те няма там!
Разстрелян от сведените чела и от извърнатите настрани ехидни усмивки, погледът тихо умира в дъното на зениците.
Слагаш тъмни очила.
Бронираш очите и тръгваш към някъде, стараейки се да не оставяш кървава диря...
© Филип Филипов All rights reserved.
))
