5.04.2009 г., 14:24 ч.

На прощаване... 

  Есета » Лични
3802 1 3
2 мин за четене

                 Пиша ти това, за да се сбогувам, за да те откъсна от сърцето си. Не мога да продължавам да живея само със спомените ни. Осъзнавам, че и аз съм виновна за състоянието, в което се намираме - то просто е неизбежно. Причинихме си толкова много злини, вместо просто да се обичаме... Отдавна се опитвам да ти го кажа, но не мога да живея повече така... Вече дори не мога да се усмихвам...

                Няколко пъти си тръгвам вече от теб и всеки път, когато се връщам - се връщам с надеждата, че ще промениш себе си, че поне един-единствен път ще помислиш за мен. Но не, ти искаш само твоето. Искаш всичко само за себе си. Не разбра ли, че трябва и да даваш?! А уж се аз съм конят с капаци, който вижда само пред себе си. А ти?! Защо само веднъж не се вгледа в себе си? Защо не промени нещо в теб? Защо? Защо след като милиони пъти ти показах пътя, по който трябва да вървим двамата - както Ти ми казваше "заедно - загледани в една посока, а не един към друг" ти не направи нищо. Явно нашите посоки не се оказаха правилни.

               Помниш ли песента на Магапаса - "Ти сърцето ми разсече?". Помниш ли, че ти дадох моята половина от нея? И ти трябваше да я слееш с твоята, за да живея? Помниш ли безбройните ни вечери под звездите, обещанията, които си дадохме? Помниш ли?! Защо всичко се промени сега? Защо не си моят Рицар, който ми показа, че няма невъзможни неща - трябва само да повярваш. Защо забрави за мен? Защо ме прие за даденост? Толкова милиони въпроси се въртят в главата ми. Знам, че сега ако прочетеш това, ще ми отговориш на всички въпроси с подобаващата си романтична мисъл, че ще вложиш всички усилия да ме задържиш отново при теб. Само че аз вече не искам да слушам... Не искам да ти вярвам. Не вярвам, че ако имаме дете, ще осмили дните ми... Да, може би ще ги осмисли, но докога? Не е ли това поредния начин да остана? Искаш ли да бъда до теб с цената на всичко? Би ли ми причинил това?

              Стига толкова! Стига! Не мога повече така. Защо, след като усетиш, че ме губиш, се сещаш, че съществувам?

              Не искам повече да задавам въпроси, нито да се лутам между живота и смъртта. И двамата заслужаваме да бъдем щастливи. Да обичаме истински. Не мога вече да живея в мечтите си... както сигурно и ти не можеш да живееш с твоите.

              Сбогом! Пожелавам ти цялото щастие на света!

© Ди Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Човек разбира какво е имал едва, когато го загуби,но тъжното е,че той те оценява точно в такива моменти. Съгласна съм с Гергана Спасова.
  • аз бих добавила - омръзна ми да живея в бъдеще време, когато всичко ще се нареди, така минаха 27 години от живота ми, поздравявам те, така е написано, че не ме подразни никъде, а огледах себе си в него.
  • Колко изсрадано е това Сбогом!... но всеки заслужава да бъде щастлив, тук и сега, а не в мечтите, където се срещате.Хубаво е да мечтаеш, но е важен земния път, който те отвежда до тях.Явно и двамата криволичите по различни пътеки,които макар, че се пресичат, никога не ще да станат път.Колко пъти се опитвахте?...Затова, без да се наранявате излишно,кажете си сбогом,запазете хубавите спомени и продължете по своите друми.
Предложения
: ??:??