Пиша ти това, за да се сбогувам, за да те откъсна от сърцето си. Не мога да продължавам да живея само със спомените ни. Осъзнавам, че и аз съм виновна за състоянието, в което се намираме - то просто е неизбежно. Причинихме си толкова много злини, вместо просто да се обичаме... Отдавна се опитвам да ти го кажа, но не мога да живея повече така... Вече дори не мога да се усмихвам...
Няколко пъти си тръгвам вече от теб и всеки път, когато се връщам - се връщам с надеждата, че ще промениш себе си, че поне един-единствен път ще помислиш за мен. Но не, ти искаш само твоето. Искаш всичко само за себе си. Не разбра ли, че трябва и да даваш?! А уж се аз съм конят с капаци, който вижда само пред себе си. А ти?! Защо само веднъж не се вгледа в себе си? Защо не промени нещо в теб? Защо? Защо след като милиони пъти ти показах пътя, по който трябва да вървим двамата - както Ти ми казваше "заедно - загледани в една посока, а не един към друг" ти не направи нищо. Явно нашите посоки не се оказаха правил ...