Небето ми плаче
Небето ми...
Staring at the world through my rearview
just looking back at the world, from another level
ya know what I mean?
Starin'...*
2pac
Едри като гроздове капки летяха шеметно надолу и се забиваха в пясъка. Схлупени облаци се блъскаха, псуваха, проклинаха, умираха, възкръсваха, само за да се разтопят върху хоризонта.
Небето ми плачеше!
Някъде далеч в мен нещо се пречупваше. Но без трясък, плавно и някак безлично-незлобливо...
Острата режеща болка в слепоочието сега се загнезди зад очите. Стана тъпа и постоянна.
Свикнах!
Изтощих се от фалшив, тенекиен смях. Не искам повече да пиянствам с чужди сълзи. Не искам и да оставям парчета от себе си по прашните пътища.
В гърдите ми сърцето бие някак... иначе, подкожно – проформа!
Нима времето някога е имало смисъл? Не може да изтече само за себе си. А присъдата му е сурова. Не толкова някога, колкото винаги и не толкова някъде, колкото навсякъде, „вчера” ще разстрелва „утре”.
Дори огледалото не отразява правилно. Всичко е някак криво и... разместено.
Или може би само при мен е така, може да съм имал някакви „нередности” със съдбата в предишен живот.
Отдавна не съм гордостта на прайда. Сега плувам по течението – умряла риба.
Гледам отстрани поредната приливна вълна, отмиваща нежно издълбаните в пясъка усмивки и след баража от морска пяна остава миризмата на уморен залез.
Парчетата накъсана пътна маркировка, свръхзвуково изчезват под шасито, за да се отпечатат миг по-късно в огледалото – обърнати. А рано или късно идва знак № В 24 – изпреварването забранено.
Права линия. Нулево ЕГН!
Цинизъм във висша форма, не сме ли всички минало в аванс?
Капките небесна мъка се изпаряват преди да влезнат в допир с кожата ми.
Едвам се сдържам да не разпилея гама частиците събрали се в мен.
Сърцето ми гори с енергия, отделена като при разпад на атомно ядро... а навън - светът замръзва!
Зъбите ми се изпилиха от стискане.
Затварям поредния протуберанс от горест в писмо от оризова хартия – sealed with a kiss**.
Морето е все тъй оловно на цвят, а солените му пръски галят лицето ми – като стъклена вата.
И този проклет дъжд...
Не, не аз – небето ми плаче...
*Поглеждам света в огледалото за обратно виждане, просто гледам назад към него, нали разбираш? Гледам...
** Jason Donovan - Sealed with a kiss
© Филип Филипов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ако казваш, че вече дори не те боли, защо са тези сълзи.
-
Да плаче небето ти... ! В сгърчен плач и оглушителен разпад се ражда най- истински докосващото...
Много си добър! Аплодисменти!!! -
Филип, удоволствие бе да прочета поетичната ти проза! Най-голямата болка е болката на душата...
-
Заинтригува ме и реших да погледна назад.
Тук намерих няколко фрази, които искрено ме зарадваха:
"Едри като гроздове капки летяха шеметно надолу и се забиваха в пясъка. Схлупени облаци се блъскаха, псуваха, проклинаха, умираха, възкръсваха, само за да се разтопят върху хоризонта."
"Не сме ли всички минало в аванс?"
"Капките небесна мъка се изпаряват преди да влезнат в допир с кожата ми. Едвам се сдържам да не разпилея гама частиците събрали се в мен."
-
Вярваш или не всичките ти есета са в една папка в PC-то ми. Добавям и това... поредният ти шедьовър, който тепърва ще препрочитам, когато и моето небе заплаче.
-
"Всичко е някак криво и... разместено." такова е...за жалост...
-
Възхищавам ти се Фил!
Нека небето ти винаги е ведро и усмихнато! -
Не толкова някога, колкото винаги и не толкова някъде, колкото навсякъде, „вчера” ще разстрелва „утре”.
Много красиво се изразяваш... много е хубаво!
Поздрави! -
"криво и... разместено"
Отприщи ми образния поток...
Усмивка
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
