Ние, канибалите
Вчера станах неволна жертва на умираща пчела. Падаща от тавана, а аз се случих по траекторията на смъртта ù. Приземи се на ръката ми и в предсмъртна агония заби жилото си там. Както правят повечето видове, извън човешкия - жилят и хапят предсмъртно.
Много е изписано за разликата в това отношение между животните и човека или как последният е единственият природен феномен, хапещ и убиващ за лична наслада. Не затова ми е думата.
Какво става, като се захапем яростно един друг? Има ДВАМА, а не един страдащ. Първият смята себе си за неуязвим победител. Първа грешка, която води след себе си логичният резултат. За него.
Опиянен от усещането за победа и собствената си глупост, същият този продължава все по-настървено да забива зъби. И в един миг, може би, изяжда по-слабия вид. После продължава със същото настървение към следващата жертва. Докато си намери майстора, който го слага на място. Само че междувременно е развил канибала и вампира в себе си. Така попада в клопката на наркозависимите. И оттук - в порочния кръг.
Защото в един момент разбира какво значи той да бъде хапан, при вече развитата естествена потребност самият той да хапе. Но енергийната сила на вампира вече е отслабнала и той влиза в ролята на потенциалната жертва. Като междувременно болестта го е разяла отвътре така, че като го разкъсат, го хвърлят на хиените, защото не е вкусен за по-висшите видове.
Може би това е естественият ход на живота. Но нали уж, за разлика от другите видове, се отличаваме с нещо сиво в главите ни, за да предвидим резултата от това, което сме започнали?
Оказва се, че не. Защото сивото вещество го използваме повече за глупави забавления. Да живеят сеирджиите!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангелина Пискова Всички права запазени
