Ние, канибалите
Вчера станах неволна жертва на умираща пчела. Падаща от тавана, а аз се случих по траекторията на смъртта ù. Приземи се на ръката ми и в предсмъртна агония заби жилото си там. Както правят повечето видове, извън човешкия - жилят и хапят предсмъртно.
Много е изписано за разликата в това отношение между животните и човека или как последният е единственият природен феномен, хапещ и убиващ за лична наслада. Не затова ми е думата.
Какво става, като се захапем яростно един друг? Има ДВАМА, а не един страдащ. Първият смята себе си за неуязвим победител. Първа грешка, която води след себе си логичният резултат. За него.
Опиянен от усещането за победа и собствената си глупост, същият този продължава все по-настървено да забива зъби. И в един миг, може би, изяжда по-слабия вид. После продължава със същото настървение към следващата жертва. Докато си намери майстора, който го слага на място. Само че междувременно е развил канибала и вампира в себе си. Така попада в клопката на наркозависимите. И оттук - в порочния кръг.
Защото в един момент разбира какво значи той да бъде хапан, при вече развитата естествена потребност самият той да хапе. Но енергийната сила на вампира вече е отслабнала и той влиза в ролята на потенциалната жертва. Като междувременно болестта го е разяла отвътре така, че като го разкъсат, го хвърлят на хиените, защото не е вкусен за по-висшите видове.
Може би това е естественият ход на живота. Но нали уж, за разлика от другите видове, се отличаваме с нещо сиво в главите ни, за да предвидим резултата от това, което сме започнали?
Оказва се, че не. Защото сивото вещество го използваме повече за глупави забавления. Да живеят сеирджиите!
© Ангелина Пискова All rights reserved.
