Имам един съсед – особняк и не особено чувствителен към чуждото. Обича да надниква – било в двора, било в душата, било в джоба на ближния. Прави го умишлено и съвсем недружелюбно, за да задоволи някакъв свой вкоренен атавизъм.

     Мислил съм върху присвоителния му нагон и винаги съм се опитвал да го разбера, въпреки че не мога да понасям тази негова нечувствителност: та той просто търси легитимация чрез чуждото, дири себе си там. Как ли? Като се оглежда, като се сравнява, като открива факти или ги съчинява, за да изглежда по-добре в собствените си очи. Иначе защо ще прави така, защо ще краде в онзи безумно некриминален смисъл на думата – просто като способ за придобиване на чужда идентичност? Задоволявайки прищевката си да усвои непринадлежното му, той демонстрира власт, превъзходство над околните. А това е достатъчно, за да оформи такава представа за себе си, каквато му е угодна.

     Има профил в сайт за запознанства. Търси жена. Изненадах се. Снимал се е сам, без отражение в огледалото. От гушата нагоре. Прилича на костенурка. Стискам му палци. И юмрук му стискам. А на жена му - бъдещата, не знам какво да стисна. Може би ръката.

     От време на време наднича и в пощенската ми кутия. Тайната на кореспонденцията не важи за него, пък и всякаква тайна, дори защитена от закон, го прави още по-нечувствителен. След като прилежно разкъсва целостта на плика, той прочита съдържанието на писмото или на сметката и връща пратката в кутията. Вероятно не го е грижа, а и може би тъкмо това цели – да се знае, да е несъмнено видно, че писмото е прочетено, че е дешифрирал по някакъв начин чрез получената информация сведения, гарантиращи неговото надмощие. По-често данните, събрани с помощта на тези дребни престъпления, са толкова нищожни и безсъдържателни, че едва ли ще му помогнат да оформи профил или да направи характеристика на получателя. Но и това е без значение – съседът знае, че всяка информация, до която се е докопал, може да му помогне и в най-непредвидимите случаи, и в най-неочакваните моменти. В крайна сметка тази информация може да съхрани неговия интерес или да увреди моя. И в двата случая за него това е добре.

      Гледам да не мисля за този съсед, нито за необичайните му набези над чуждото. Сетих се за него, когато една дълга нощ умувах как да напиша писмо, което да стигне до адресата си без някой друг да го прочете преди това – нито дори когато е още в главата ми. Това само на пръв поглед е лесно. Човек често изпуска фрази, отделни думи, цели изречения, вмъква в речта си съмнения, болка, угризения и ако следиш внимателно тези словесени отклонения и разкрития, може относително правилно да съставиш автентичен портрет на неговите възприятия, на настроенията и на нагласата му. Човекът е отворено писмо, ако си поставиш за задача да четеш между редовете на казаното и премълчаното от него. Какъв обаче е смисълът да пиша на синовете си (върху това умувах), след като те вече знаят какво мисля? Няма как да не са го прочели в дългите ми, понякога изморителни речи, с които ги угнетявам през уикендите. И кой ще иска да чете вече прочетено писмо? То вече не съдържа информация, превърнало се е във вещ, в реликва – като автора си. Дори оня (не)криминален тип, съседът, връщаше с прилежна досада писмата в пощенската ми кутия, след като ги прочете. Не го интересуваше материалният носител, а безтелесната информация. Е, щом е така, защо да пиша на децата си нещо, което те вече знаят?

     Може би само защото написаното остава, а думите отлитат. Но това, последното, едва ли е толкова лошо. Думите летят към времето, когато са създадени, когато се изречени, отиват при хората, събитията и средата, която ги е произвела; думите имат различно значение в различните времена и в различните уста. Ако ги наместиш в друго време, без да знаеш съдбата им и тяхната история, няма да е лесно да се схване съдържанието и смисъла им.

Затова се отказах да пиша писмо до синовете си. По-разумно би било да напиша едно до себе си, но като знам кой ще го прочете първи, предпочитам и това да не правя.

     Разбъбрих се и както обичайно става в подобни случаи, не съобщих какво искам да кажа. Тоест, какво възнмерявах да споделя със синовете си, за какво бих желал да им пиша.

     За носталгията ми се щеше да им разкажа. Чрез нея щях да обясня защо остаряващите хора си спомнят с умиление времената, когато техните думи и дела са имали по-същинско, по-искрено, по-дълбоко значение, отколкото думите и делата на съвремието. Как ябълките са миришели на ябълка, а черешите – на череша, как сиренето е било само два вида, но и двата можеш да ги разпознаеш отдалече без страх, че ще ти пробутат ароматизиран стиропор. Разбира се, съзнавам, че носталгията е неспособност да живееш в крак с новото време; да, така е. И е чудесно, че всяко ново време идва с нови думи, с нови сортове череши с вкус на банан и нов вид сирене. Появяват се нови идеи, партии, възниква някаква идеология на парите, а материалното става все по-синтезирано и озлобено глозга кокала на живота, за да не го изтръгне някой изпод ноктите му. Хората стават все по-малко човечни, а човещината – все по-непонятна и нагло меркантилна. В такава ситуация спасението е само в носталгията, в обратния ход на мисълта и на погледа – в посоката, където уютът на битието те привлича с топлината на преживяното, с лицата на любими хора, разговори, вещи дори... Носталгията е умиление пред себе си, не толкова пред миналото, ако на определена възраст това не е едно и също; но и тържество на живота е: няма никакъв смисъл да обичаш настояще, скарано с миналото по такъв начин, че дори го намира за безнравствено. Носталгията, казват, била по социализма. Много хора още тачели Тодор Живков. Други милеели за старите кренвирши с мирис на пушено месо и за здравите москвичи, под които лете мъжете прекарваха дълги часове в опит за ремонт с подръчни инструменти. Я сега дайте на котка да яде обелка на кренвирш? – Ще я яде, ама друг път. Я сега опитайте да си оправите колата с отвертка и гаечен ключ! – Няма да успеете, не се и опитвайте. Да, може и да има такава предметна носталгия – всъщност знам, че я има. Но тя не обяснява същността на тъгата, защото тя не е в пушеното месо и уж здравия москвич, а в непреодолимото, болезнено усещане, че и едното, и другото са ехо на споделено щастие в друго измерение на живота. Скръбта в носталгията е навята от спокойствието на изтеклото битие – спокойствие не че то няма да се върне, а че е било в състояние да произведе надежди и дори възторзи, недоловими от възприятията на съвремието.

     Спокойствието, че щастието е непостижимо без нещастие. И неразпознаваемо.

     В това тъкмо спокойствие мъждука свещта на носталгичната горест – в кутията на времето, отлетяло отдавна, щастието е грижливо съхранено, там още живеят образи, хора, думи, мисли, любов и омраза, потопени в мъгливото съзнание за нещо безвъзвратно красиво.

     И не мирише на нафталин. Нито на пръст.

     Ако човек иска да замирише, та да го усетят, най-добре е да мълчи. С пот връз челото. Това или ще е от труд, или от стомашно неразположение. И в двата случая донякъде ще е убедително. В единият - миризливо. Може и от глупост да мълчиш. Тогава миризмата ти е естествено неприятна. Но ще те усетят.

     С чувствата не е така. Емулсията им е неопределима - никога не знаеш защо обичаш, но винаги усещаш причината. Това се нарича разнообразие и богатство на глупостта. Или любов. Като въплъщение на същото.

     Носталгията, от своя страна, опредметява духа, влива цвят, мирис и сетивност на форми и същност, които отдавна не съществуват или вече са безформени и безсъщностни. Но от коя гледна точка? Както думите имат едно значение в отреденото за тях време, в конкретното пространство на възникването си, а после същите думи, трансплантирани в друго време и пространство, придобиват друг смисъл, така и човешкото битие остава застинало в съзнанието такова, каквото то самото би искало да бъде или си въобразява, че е било в миговете да удовлетворение и щастие. И няма нищо чудно, че на подсъзнателно ниво пътят на времето сочи както напред, така и назад. С напредването на възрастта умът обръща посоката на времето съвсем интуитивно, но естествено; и пътищата вече водят назад, само стрелките на часовника се плъзгат напред. Макар че това за часовника не е напълно сигурно – циферблатът показва само кръгообращението на времето, ала това не значи непременно, че то изтича или че върви в някаква определена посока.

      Като да се изпуснеш наобратно. Примерно. Ще се погнусиш от съвършенството на своята воня.

      За това не бива да свеждаме носталгията до спомени, камо ли до криогенни представи за отминалото време. Красотата на носталгията е в това, че свойствата, цветовете и чувствата към обектите на съзнанието си остават същите, независимо от изтеклото битие. Затова спомените са винаги живи и красиви. И миризмата им.

      Всъщност – много по-живи и по-красиви, отколкото са били в действителност. И несравнимо по-живи и красиви от сегашната реалност: същата, която с агресивната си способност да управлява историята, си въобразява, че може да върне и времето, стига да спре развитието и да превключи на предавката за задна скорост. Всяка некадърна власт може да върне стрелките на паметта или да дръпне шалтера на растежа, защото няма кой да ѝ попречи; така ще обезсмисли човешките съдби и изнуреното време, но и ще създаден спомен, към който никой няма да се връща с горест. Опасявам се, че имаме пресни примери в това отношение.

      Това едва ли ще разбере моят съсед, крадецът на чужди писма. Нима може да открадне спомени? А чувства? Думи, посяти на места, където времето и пространството се сливат, за да заченат явления, съдби и участи – тези думи той не може да прочете в кореспонденцията ми; дори да ги отрази някак в симпатичното мастило на хладния си разум, те няма да му проговорят нищо. Защото са носталгия. А тя живее сама. И е винаги несподелена. Непрехвърлима и неотчуждима. И мирише особено.