Остави ме...
Остави ме за малко, Тъга.
Да поплача сама имам нужда.
Дълго търсих в живота любов, а намирам единствено нужда.
Дълго молих за малко простор, а пък той... той се воювал.
Свиваш пръсти в юмрук и нанасяш убийствени удари.
И аз удрях, но... в грешна посока.
По душата си удрях - несретната и сега... сега се оказах сиротница - без душа ще изпращам надеждата.
Дълго скитах в мислите - брод, невървян и жигосал сърцето ми,
а краката - ненужните никому, не последваха волни мечтите ми.
Дълго мислих - премислях до крайности
и разнищих сама всички радости, за да търся в тях - но какво?? -
не можа да открие умът ми.
И във всичкото, в цялото лутане, аз забравих да гледам и в себе си,
за да диря ключенце към щастие, не видях как животът подмина ме.
И сега... Сега съм заслужила всяка болка и всяка сълза -
щом забравяш да радваш душата си, всичко друго умира само.
Затова... Остави ме за миг... да забравя какво ме очаква,
че сърцето - немощен старик - има нужда от глътка лекарство.
Остави... да поплаче само, за да има какво пак да нищиме.
Остави... да потърси живец, за да има какво да убиваме.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Каменова Всички права запазени