Остави ме...

Остави ме за малко, Тъга.

Да поплача сама имам нужда.

Дълго търсих в живота любов, а намирам единствено нужда.

Дълго молих за малко простор, а пък той... той се воювал.

Свиваш пръсти в юмрук и нанасяш убийствени удари.

И аз удрях, но... в грешна посока.

По душата си удрях - несретната и сега... сега се оказах сиротница - без душа ще изпращам надеждата.

Дълго скитах в мислите - брод, невървян и жигосал сърцето ми,

а краката - ненужните никому, не последваха волни мечтите ми.

Дълго мислих - премислях до крайности

и разнищих сама всички радости, за да търся в тях - но какво?? -

не можа да открие умът ми.

И във всичкото, в цялото лутане, аз забравих да гледам и в себе си,

за да диря ключенце към щастие, не видях как животът подмина ме.

И сега... Сега съм заслужила всяка болка и всяка сълза -

щом забравяш да радваш душата си, всичко друго умира само.

Затова... Остави ме за миг... да забравя какво ме очаква,

че сърцето - немощен старик - има нужда от глътка лекарство.

Остави... да поплаче само, за да има какво пак да нищиме.

Остави... да потърси живец, за да има какво да убиваме.