От едни тъжни очи - гледката на Римската империя
Скъпо дневниче, за пореден път ти пиша същата история. Обстановката не се променя. Още по-страшно е, нещата се влошават. Всеки ден умират хора, всеки ден биват измъчвани и прогонвани християните. Аз изпитвам гняв, бих искал да се съпротивим на силата на властвуващите, на тези, които в това несправедливо време държат чук в ръка. Ужасяващо е. Само да можеше да видиш тази мъчителна гледка. Как боледуват, как бягат, как се борят... Да можеше само веднъж да погледнеш бедните боси деца, щеше да изпиташ и ти болката, щеше да ги съжалиш, сърцето да ти плаче от скръб. Времето не минава. Стои си тук на мястото, ех да искаше малко по-бързо да е, да видим и ние щастие, да имаме права както и всички останали, а не да се крием и със страх да изповядваме вярата си. Аз съм един обикновен, беден човек. Участвах в изграждането на тази святата катакомба. Времето е страшно, нямаме почивка, крием се, бягаме, борим се... молим за храна, за милост... Обаче, никой не се съобразява, мразят ни. Гоненето на християните отдавна е започнало, губим надежда, че въобще ще свърши. Скъпо дневниче, ти знаеш колко тъга изпитвам, ти знаеш моите чувства...вече с години ти пиша, но все същата история. Няма промяна. Всеки, който се опита да застане на наша страна бива премахнат, лишен, убит. Аз вече остарявам, мога да кажа че младостта ми отмина. Ей така, отиде си на вятъра, отиде и никога няма да се върне, прахоса се, замина заедно с бягството и криенето по тези тъмни и студени места. Война е. Всички са ужасени. Но императорите мислят само за земя, алчни са, не им достига тази огромна, едва поемлива за ума територия, да искат още. Великите се борят за власт, ние слабите за свобода, милост, хляб и независимост. Живота не е равноправен. Войната отнася животите на млади хора, на храбри бойци, на старци и жени, на малки деца, на новородени бебета, отнася живота неусетно, невъзвратно. Войната оставя своите кървави белези. Тя причинява болка и страдания. Но владетелите се наслаждават на завладяната земя. Но и те страдат от изгубена битка. И те страдат от поражения. И те се боят. Ние се страхуваме за животите си. Да, много от нас желаят да се борят за своята родина, но едва ли по този насилствен начин. Да, храбри бойци застават на бойните полета, доброволно, с жажда за земя, отмъщение, но от една страна да защитят своето отечество, своите семейства, да ги защитят от нападения, поражения, робство.
Те мислят за децата си, за смелите подвизи като войници, като борци, за смелите постъпки, за борбата, за победата. И те мислят как ще отблъснат нападението. Да не настане на края поробяване на нашата Римска империя, да не поробят нас, нашето общество. Борят се за власт и за свобода. Но войната влияе на щастието, на съдбата, на живота, унищожава радостта, любовта, прахосва здравето. Войната носи ветрове от писъци на жени загубили мъжете, децата си. Реките носят така храбро настъпили на бойното поле за борба, тела и смели сърца. Войните носят епидемии, зарази, болести... Наоколо виждаш как пред очите ти умират хора, как се мъчат, а ти не можеш да им помогнеш. Но всичко това придобива една малка хубава оптимистична страна, поглеждайки свободният, блестящ град, красотата те пленява, но единствено когато се опиташ да не забелязваш пропастта в която самият ти пропадаш. Единствено тогава светлият, вечен град става възпяван от душата ти. Тогава усещаш тръпката на завоюваните територии, на хубавите архитектурни паметници, на светлите фенерчета, храбрите войни, смелите и страшни императори. Тогава разбираш, че ще останеш запомнен някъде в историята, като част от тази външна красота. Като оцелялата империя с много земетръсни ветрове от вътрешни сражения. И тогава разбираш за какво си платил скъпата цена, да бъдеш един от гражданите на тази блестяща и могъща империя. Тогава разбираш, за какво е цялата твоя жертва, било да си воин, роб, бедняк, император, сенатор, плейбеец, патриций, било да си дете, човек, мъдрец или философ, разбираш жертвата която си поел като своя съдба, само да допринесеш на развитието на външната, голяма ,огромна, необхващаща се красива територия в своята поредна фаза на развитие. Точно в този момент пренебрегваш жалката си съдба. И точно в този миг забравяш, че си един от тези хора осъдени на вечно бягство, осъдени на несправедливост. Ах! Скъпо дневниче, знам че един ден нещата ще се променят. До тогава ще се мъчим, ще изграждаме тези тайни места, катакомбите, където ще проповядваме своята религия, не намесвайки ни се някой друг, който желае да спречи продължаването на християнското учение. Дотогава, моля те успокоявай ме със своето мълчаливо присъствие, дотогава и нататък.
© Радица Божилова Всички права запазени