Една звезда, излезнала в отпуск, се запъти към дома.

Нямаше къде да падне... и умря.

Роди се мрак.

Небето, тихо свило се от болка, завиваше неизживените си спомени.

Хиляди парчета стъклени образи, пълнят устата ми с кръв.

Живак бавно разтапя костния мозък.

Душата боли, после изтръпва, после изчезва...

После изчезваш!

Увисваш, прострян за ушите, като Дон Кихот не отдал предимство на дясностоящата мелница.

Дърпаш шплента от взривателя и броиш... три секунди. Не  едно, две, три! Двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три...

Цяла вечност, а?

Три секунди.

Eдно обичане.

Eдин поглед.

Eдно разбиване.

Eдна глътка...

Преглъщам.

It’s a wonderful life, sunshine…

Мракът е илюзия – бъди слънце.