Една звезда, излезнала в отпуск, се запъти към дома.
Нямаше къде да падне... и умря.
Роди се мрак.
Небето, тихо свило се от болка, завиваше неизживените си спомени.
Хиляди парчета стъклени образи, пълнят устата ми с кръв.
Живак бавно разтапя костния мозък.
Душата боли, после изтръпва, после изчезва...
После изчезваш!
Увисваш, прострян за ушите, като Дон Кихот не отдал предимство на дясностоящата мелница.
Дърпаш шплента от взривателя и броиш... три секунди. Не едно, две, три! Двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три...
Цяла вечност, а?
Три секунди. ...