Печалният образ на рицар

 Залезът тихо умираше! Последна огнена въздишка и стон за живот - после черните облаци го задушиха.

 Заваля. Копнежно-бързо, задъхано, небето отмиваше местопрестъплението.

 Трептенията на неоновите светлини, пречупени от водните капки, пръскат дъги в хиляди посоки.

 Всеки далечен, глух гърмеж, краде частичка от мен и я дава на вятъра.

 Самотата боли до повръщане. И мирише... Мирише на мокро и тъжно. На прекалено дълго стоял в дробовете въздух и тъжни усмивки.

 Пръстите неволно се свиват в юмрук, готов да пробие всяка една стена. Но около мен вече няма стени... Даже мелниците липсват.

 Мислите принуждават очите ми да изгубят фокус и изпразват погледа от съдържание.

 За едни чашата  е наполовина празна, за други -  наполовина пълна. На мен дори вече чаша не ми трябва. Графоманствам в безсмислици. Дланта ми стърже по наболата брада, докато разсъждавам върху правотата на всяко едно изборче, направено някога.

 Дали бих променил нещо?

 Едва ли! Човек е длъжен да стои зад думите и делата си, нали?

 А нима във всеки от нас няма по един малък рицар? Може би не толкова смел, може би не толкова героичен, може би дори смешен...

 И все пак...