Печалният образ на рицар
Печалният образ на рицар
Залезът тихо умираше! Последна огнена въздишка и стон за живот - после черните облаци го задушиха.
Заваля. Копнежно-бързо, задъхано, небето отмиваше местопрестъплението.
Трептенията на неоновите светлини, пречупени от водните капки, пръскат дъги в хиляди посоки.
Всеки далечен, глух гърмеж, краде частичка от мен и я дава на вятъра.
Самотата боли до повръщане. И мирише... Мирише на мокро и тъжно. На прекалено дълго стоял в дробовете въздух и тъжни усмивки.
Пръстите неволно се свиват в юмрук, готов да пробие всяка една стена. Но около мен вече няма стени... Даже мелниците липсват.
Мислите принуждават очите ми да изгубят фокус и изпразват погледа от съдържание.
За едни чашата е наполовина празна, за други - наполовина пълна. На мен дори вече чаша не ми трябва. Графоманствам в безсмислици. Дланта ми стърже по наболата брада, докато разсъждавам върху правотата на всяко едно изборче, направено някога.
Дали бих променил нещо?
Едва ли! Човек е длъжен да стои зад думите и делата си, нали?
А нима във всеки от нас няма по един малък рицар? Може би не толкова смел, може би не толкова героичен, може би дори смешен...
И все пак...
© Филип Филипов All rights reserved.
