На мен...

И най-вече на нея!

       Печеля.

       Вниманието й, доверието й!

       Чакам я да се наиграе... или да разбере...

       Или да разбере!

       Усмивката се закривява по краищата надолу.

       Крие я, крия я.

       Детска история – стара като света.

       Не ми е тъжно и не плача.

       Скришом гледам луната...

       Дето я няма, защото е облачно, по дяволите!

       Дали се смее сега?

       Ако е така – склонен съм аз да съм глупакът.

       Мразя Достоевски, не че й пука!

       Не е такава.

       Не обещава, а иска.

       Иска – без да обещава...

       На кого му трябват обещания в тоя нереален свят?

       Делим си я тука с колегите, по часове, по дни...

       Засега само полъх усещам.

       Полъх на обещание, от тия дето не ги дава!

       Печеля я.

       Бавно, мъчително!

       Драскам с нокти по врата й...тоест по вратата й!

       Сигурно е заета, защото не отваря.

       Поглеждам нагоре – търся обещание... или луна...

       А то, облачно, ебаси!