Samion (Цвети Димчева)
33 17
29.05.2008 г., 14:19 ч.

Приятелство 

  Есета » Лични
1856 0 2
2 мин за четене
Замина си.
Гледам последната снимка, която си направихме...
Замина си.
Става ми  смешно. И едновременно с това очите ми се пълнят със сълзи...
Замина си. И това приятелство свърши за мен. Иска ми се да кажа, че... че другите са виновни, но така ще излъжа. Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз.
Поемам си дълбоко дъх и го задържам за секунда... Не искам да се разплача... Защото какъв е смисълът? Нима с пролятите сълзи ще мога да си ги върна? А може би така трябваше да стане... Може би те трябва да останат заедно... Затварям очи и си припомням излизанията ни... Хубаво беше... Приятелки, независимо от всичко. Аутсайдерите на класа. Различните. Приятелки... но защо имам чувството, че много лесно това приятелство се счупи? Счупи се като огледало, вещаещо седем години нещастие... Счупи се като кристална чаша, хвърлена към стената в ярост... Счупи се на хиляди малки парченца, които никой няма да може да залепи... Лъжа. Не на хиляди парченца. Само на две - те... и аз. Това е. Свърши.
Замина си. Виждам как и това приятелство тръгва по пътя към един друг по-дълготраен съюз... съюз между тях. Исках да съм сред тях. Исках да не се откроявам като единак... Исках да съм сива в сивата тълпа. А аз не бях. Откроявах се... бях малко цветно петно.
Замина си. Замина си и за това съм виновна само аз. Все напирах за нещо повече. Все исках нещо различно. Все си мислех, че ако съм различна, те ще останат с мен... няма да им доскучее да гледат "цветното петно". Но сбърках. Както винаги. И те се отказаха от мен. И сега споделям самотата си с Тишината. Тъжно е... жалко е... смешно е. Но... но! Винаги има едно "но", нали. Аз просто исках да мога... да мога да нарека някого "приятел". Нищо повече.
Но щом сега погледна тези хора - хората, които до скоро смятах за свои "приятели" - виждам само непознати. Напълно непознати... Хора, с които няма какво да си кажа... Хора, които не искат да си направят труда да се поинтересуват какво значи думата "приятелство"... Хора, които просто ме нараняват...
Видях ги... една вечер. Бяха там... с любимите си... Виждах ги и те бяха щастливи. А аз си мислех, че любовта идва и си отива, но приятелството винаги остава... Поне за мен любовта е нещото, което може да те нарани най-смъртоносно, а приятелите са тези, които ще накарат болката да си отиде. Но явно греша. Няма да е нещо ново... За тях аз съм просто нарушител... Аз ги тормозя и им натрапвам присъствието си. За тях не съм нищо повече от досадница, тровеща щастливия им живот. И накрая се почувствах такава - змия... тровеща чуждото щастие...
И ето ме тук, сега... тъжна, самотна... опитваща да залепи парченцата от едно вече счупено приятелство, за да мога поне да го поставя в рамка и да го запазя като "хубав спомен"...

© Цвети Димчева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хареса ми!
  • Позволи ми да ти кажа нещо от моя опит: няма вечни и незаменими приятели. Ще бъда още по-краен - приятелите се сменят. Незаменими са само родителите, както ти сигурно си осъзнала, щом така добре си го написала в другото есе за баща ти. Всички останали хора се сменят.
    Много по-полезно за развитието на човека е да умее да почва от нищото, да се запознава с нови хора и да гради нови приятелства - и така отново в този кръговрат на периоди. А най-голямата грешка е да търсиш вината в себе си и да се обвиняваш за случки от миналото. Никога не го прави. Остави миналото да си стои там отзад и давай напред към новите неща. И въобще не се връщай към него.
    Сигурно много хора няма да се съгласят с мен, но това е моят опит. В живота има още много пъти да изживяваш това, за което си писала.
    Поздрави!
Предложения
: ??:??