Заспиваш и... сънуваш. Виждаш себе си, все още далече, но все пак ясно. А те са там – демоните. Гледат те и ти се присмиват. Явно и ти няма да оставиш следа зад себе си, потвърждавайки безсмислеността на живота. Това те притеснява, те те притесняват, но защо? Може би това са твоите грехове, които непрекъснато се връщат, за да ти напомнят колко далече всъщност си от божественото, съвършеното. Понесени на крилете на съвестта, демоните стоят втренчени и дълбаят път. Къде води той ли? По-правилно е да попиташ: „През къде минава?” – През мозъка и през сърцето – центровете на разума и на душата – вечната опозиция. Да, те са хитри... не ти дават мира, но ти не искаш и да я намериш, щом продължаваш да ги слушаш и виждаш. Постепенно демоните излизат от завоалираните си скривалища и те водят. Накъде – не знаеш, но ти харесва. Мистерията винаги е проправяла своите коридорчета към твоето съзнание, нали? Ето и сега... те те водят, а не ти тях, не можеш да ги контролираш – тях – емоциите...
Заспиваш и... се събуждаш. И усещаш, че отново си ти. Сам. И отново объркан се оглеждаш. Демоните ги няма, но защо това ти се струва странно!? Сякаш те са една неразделна част от теб. Но защо така? Нима ансамбълът на живота отново ще триумфира? Не, казваш си ти, моето изкуство е да живея! Отправяш се към познатата сграда, а там небрежни учени обикалят и те гледат с презрение. Нима никой не прозира болката в теб? Да, те все още са там. Доброто, което се намира в злото, го прави още по-опасно, защото изглежда по-примамливо. Смисъл... ха!... единственото сигурно в живота е смъртта и все пак защо сме така упорити? Обяснението е просто – манталитет. И ти неизбежно вървиш из кабинетите в очакване... Но на какво? Да откриеш себе си ли? Не! Твоето АЗ е някъде там, при демоните – там го търси. Защото ти сам избираш съдбата си и затова си грешен...