Заспиваш и... сънуваш. Виждаш себе си, все още далече, но все пак ясно. А те са там – демоните. Гледат те и ти се присмиват. Явно и ти няма да оставиш следа зад себе си, потвърждавайки безсмислеността на живота. Това те притеснява, те те притесняват, но защо? Може би това са твоите грехове, които непрекъснато се връщат, за да ти напомнят колко далече всъщност си от божественото, съвършеното. Понесени на крилете на съвестта, демоните стоят втренчени и дълбаят път. Къде води той ли? По-правилно е да попиташ: „През къде минава?” – През мозъка и през сърцето – центровете на разума и на душата – вечната опозиция. Да, те са хитри... не ти дават мира, но ти не искаш и да я намериш, щом продължаваш да ги слушаш и виждаш. Постепенно демоните излизат от завоалираните си скривалища и те водят. Накъде – не знаеш, но ти харесва. Мистерията винаги е проправяла своите коридорчета към твоето съзнание, нали? Ето и сега... те те водят, а не ти тях, не можеш да ги контролираш – тях – емоциите...
Заспиваш ...