Проста математика
Седя и си мисля пред една печка на дърва. Май май се превръщам нещо в разпределител на благини. На чужди благини. Че свои не останаха.
Някак си си представям как в едно красиво бъдещо общество всеки ще изпитва лична потребност да споделя благините си. С всеки, в който разпознае нужда.
Ей така. Вървиш си. Срещу теб човек без тениска. Изгорял от ходене през знойния ден. Спираш го. Усмихваш го. Разделяш си водата с него. Подаряваш му тениската си. И продължаваш по пътя си.
С усмивка.
Ей така.
Всеки ден.
- Красиво, нали? Но няма ли скоро да останеш без нищо? – питаш с хитри очи.
- Ще остана без нищо – отговарям с усмивка.
- Като останеш без нищо ще спреш да се усмихваш!!! – казваш със задоволство.
- Ще продължа да се усмихвам.
- На мизерията си... – хапеш ядно.
- На красивите неща, които изобилстват около нас. На хората, които се съживяват от детската ми усмивка.
- И до кога така ще я караш? – искрящи очи със зле прикрита завист.
- Колкото повече, толкова повече.
- Ти си ЛУД!!! – и се изнасяш на пълна газ.
Току виж съм заразен.
Току виж една сутрин се събудиш зареден с енергия, изскачаш навън с бойна крачка, раздаваш усмивки.
Изведнъж виждаш унил мъж седнал свито до кола. Спираш. И сядаш до него. Въпреки, че малко закъсняваш. Предлагаш цигара.
Банална история. Спукана гума. Счупен ключ. От 30 минути никой не спира.
А той закъснява. За съда. Важно дело, той страна. Ако не се яви, губи.
Нямаш кола. А и да имаш съдът е далеч. Тогава се сещаш, че имаш приятел, секретар в съда. Обаждаш му се, обещаваш любимата му сьомга със салвия и моркови и го молиш да отиде с телефона си в залата на делото. После даваш телефона си на човека, показваш му как да си пусне камерата и му обясняваш, че чрез телефона на приятеля ти ще присъства на делото.
Стискаш му ръката, пожелаваш му късмет и се засмиваш с глас на учудените му, по детски големи очи.
Прибираш се уморен след прекрасен ден. След такова начало цял ден ти е връзвало. Слагаш вода за макарони на печката и бъркаш в джоба.
За телефона. Защото ти се иска да споделиш във Фейса за невероятния си ден.
Но ти нямаш телефон! А го беше купил преди 4 месеца. За половин заплата. След дълго търсене...
- Може ли да съм такава шматка!!! – извисяваш глас.
- МОЖЕ ЛИ?
Може, може. Уреди си среща със стар приятел. Помогна с усмивка на закъсал човек и разкара даже снобарския си телефон, който от самото начало те дразнеше.
И смяташ, че след всичко това си загубил?
Е наистина няма такава шматка...
И всъщност ти избягваш с пълна газ от мен, защото започваш да виждаш какво си.
И това те плаши.
Не се плаши. Ще те излъжа ако ти кажа, че не е заразно. Но ти имаш имунитет. Като много други. Всъщност като почти всички.
Знам, че няма да го доживея. Не вярвам и че сина ми ще го види. Но един ден хората с имунитет ще бъдат малцинство. И ще бъдат обградени с грижовни хора.
И тогава, в някакъв момент цялата тази износена фасада на сегашния ни свят ще се сгромоляса от високо. И отломките и ще се превърнат на безчет разноцветни пеперуди.
И ще е усмихнато.
Топло.
Светло.
- След една минута гасим светлините – огласява машинен глас лудницата.
Една минута, какво мога да напиша за една минута?
ЩРАК. Тъмнина.
Всъщност седях и си мислех, колко трябва да станат хората от тази порода, че да стане процеса необратим.
Един на сто?
Десет на сто?
Трийсет на сто?
Има още свободни легла в нашата лудница.
Дерзайте
© Росен Балабанов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ееее, това тук е съвсем друга бира!!! Харесах! Едно легло за мен може ли?
-
Нещо много бързо се запълниха леглата. Остана ли едно за мен?
Размечтах се, поздрави! -
Ех, къде да можеше... Идвам и аз!
-
Ей не с такива темпове! Току виж станем мнозинство и ни обявят за нормални. И трябва да се погрижим за всички луди... А сега се грижат за нас
-
Хареса ми твоята лудница. Идвам и аз на лечение
-
И аз като Катя не вярвам, че леглата в лудницата ще се заемат скоро. Няма да го доживея, но...звучи хубаво, приятно е да го прочетеш и да си го представиш! Създава положителни емоции!
-
Прибавете и мен.
-
Е, как да ти започне кофти деня, като именно първото прочетено нещо е точно това. Започвам да мечтая и аз, пък знае ли човек...
И... онова там най - у лево легло, до стената, си е моето, заплюх си го, край, идвам ( в лудницата ) -
Не вярвам, че хората с имунитет един ден ще бъдат малцинство, но нищо не ни пречи да си помечтаем..
Много ми хареса.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
