Проста математика

Седя и си мисля пред една печка на дърва. Май май се превръщам нещо в разпределител на благини. На чужди благини. Че свои не останаха.

Някак си си представям как в едно красиво бъдещо общество всеки ще изпитва лична потребност да споделя благините си. С всеки, в който разпознае нужда.

Ей така. Вървиш си. Срещу теб човек без тениска. Изгорял от ходене през знойния ден. Спираш го. Усмихваш го. Разделяш си водата с него. Подаряваш му тениската си. И продължаваш по пътя си.

          С усмивка.

                    Ей така.

                         Всеки ден.

          - Красиво, нали? Но няма ли скоро да останеш без нищо? – питаш с хитри очи.

          - Ще остана без нищо – отговарям с усмивка.

          - Като останеш без нищо ще спреш да се усмихваш!!! – казваш със задоволство.

          - Ще продължа да се усмихвам.

          - На мизерията си... – хапеш ядно.

          - На красивите неща, които изобилстват около нас. На хората, които се съживяват от детската ми усмивка.

          - И до кога така ще я караш? – искрящи очи със зле прикрита завист.

          - Колкото повече, толкова повече.

          - Ти си ЛУД!!! – и се изнасяш на пълна газ.

Току виж съм заразен.

Току виж една сутрин се събудиш зареден с енергия, изскачаш навън с бойна крачка, раздаваш усмивки.

Изведнъж виждаш унил мъж седнал свито до кола. Спираш. И сядаш до него. Въпреки, че малко закъсняваш. Предлагаш цигара.

Банална история. Спукана гума. Счупен ключ. От 30 минути никой не спира.

А той закъснява. За съда. Важно дело, той страна. Ако не се яви, губи.

Нямаш кола. А и да имаш съдът е далеч. Тогава се сещаш, че имаш приятел, секретар в съда. Обаждаш му се, обещаваш любимата му сьомга със салвия и моркови и го молиш да отиде с телефона си в залата на делото. После даваш телефона си на човека, показваш му как да си пусне камерата и му обясняваш, че чрез телефона на приятеля ти ще присъства на делото.

Стискаш му ръката, пожелаваш му късмет и се засмиваш с глас на учудените му, по детски големи очи.

Прибираш се уморен след прекрасен ден. След такова начало цял ден ти е връзвало. Слагаш вода за макарони на печката и бъркаш в джоба.

За телефона. Защото ти се иска да споделиш във Фейса за невероятния си ден.

Но ти нямаш телефон! А го беше купил преди 4 месеца. За половин заплата. След дълго търсене...

- Може ли да съм такава шматка!!! – извисяваш глас.

- МОЖЕ ЛИ?

Може, може. Уреди си среща със стар приятел. Помогна с усмивка на закъсал човек и разкара даже снобарския си телефон, който от самото начало те дразнеше.

И смяташ, че след всичко това си загубил?

Е наистина няма такава шматка...

И всъщност ти избягваш с пълна газ от мен, защото започваш да виждаш какво си.

И това те плаши.

Не се плаши. Ще те излъжа ако ти кажа, че не е заразно. Но ти имаш имунитет. Като много други. Всъщност като почти всички.

Знам, че няма да го доживея. Не вярвам и че сина ми ще го види. Но един ден хората с имунитет ще бъдат малцинство. И ще бъдат обградени с грижовни хора.

И тогава, в някакъв момент цялата тази износена фасада на сегашния ни свят ще се сгромоляса от високо. И отломките и ще се превърнат на безчет разноцветни пеперуди.

И ще е усмихнато.

          Топло.

                   Светло.

- След една минута гасим светлините – огласява машинен глас лудницата.

Една минута, какво мога да напиша за една минута?

ЩРАК. Тъмнина.

Всъщност седях и си мислех, колко трябва да станат хората от тази порода, че да стане процеса необратим.

Един на сто?

          Десет на сто?

                   Трийсет на сто?

Има още свободни легла в нашата лудница.

Дерзайте