„Странно са облечени тия двамата – забелязвам. – Обаче не изглеждат бедняци. И гейове май не са. И определено не страдат, нищо че се вайкат.”

     Така си рекох и доближих до масата им да послушам.

     Аз съм вятър. Те се ядосаха, че подухнах, но после забравиха за мен. Така най-обичам. Не само че не искам да ме виждат, това е и невъзможно; бих предпочел да не ме чуват, не желая дори да се досещат за съществуването ми. Тогава усещам най-пълноценно смисъла на собственото си предназначение – да разнасям мълвата като семена на познанието, да сея живота. И разбира се – да клюкарствам.

     Очилатият каза:

     – Много ме кефят тия парчета в съдебния съвет, ей! Направо ме гъзят! – Имаше жартиери на ръцете си, а косата му бе решена в зелено. Обаче не приличаше на клоун. Пък и нали цирковете почти навсякъде ги закриха, сега клоуните се преквалифицираха и станаха я политици, я началници на министерски кабинети. Я коскоджамити адвокати, сакън да ги не срещаш.

     – Аналогично и мен! – съгласи се трътлестият до него. – Очевадят ме. Ако не бяха екранни, щях да ги плесна.

     – По къде? – заинтригува се Жартиерът и плясна с ръце.

     – Разумът ми ще реши – отвърна Трътльото и се усмихна делово. – Най ме кефи способността им да мислят за глупости. Представяш ли си как решават дела, като са толкова смотани, емоционални, ревниви и отмъстителни!

     – Чак толкова богата фантазия нямам! Изобщо не мога да си ги представя в съдебна зала, като ги гледам на заседание на съдебния съвет. За мен това са улични хора, които не могат и една кифла да разделят.

     – Тия кифли не ядят. Сигурно само печени прасенца.

     Двамата обсъдиха как се пече прасе най-добре и после се върнаха към темата:

     – А и хич не им пука за справедливостта – установи Жартиерът. – Истината е най-малкото нещо, което ги интересува.

     – Че кое е истината? – затюхка се Трътльото. – Истината никога не е една.

     – За мен мастика, ако може. Но без мента! – поръча на келнера Жартиерът и го загледа в задника; през стъклата на очилата очите му изглеждаха огромни и жадно опулени.

     – И за мен същото! – повдигна главата си другият и разтресе бузите, които спокйно можеха да паснат навсякъде по тялото му. – Но с мента! – И като изгледа задните части на сервитьора (а той се отделечаваше от масата им тичешком), допълни мисълта си: – Истината се цепи на две точно по средата. Трябва винаги да гледаш средата, ако искаш да научиш истината.

     – Ти пък откъде знаеш? Това са хора, които решават човешки съдби, те най-добре знаят как да отделят истината от неистината, доброто от злото, справедливото от...

     – ... от глупостта! – ядоса се Жартиерът. – Как може да си толкова едностранчив? И плосък! Бяло и черно – само това знаеш. Наздраве!

     Отпиха. След малко върху масата започнаха да прииждат безалкохолни напитки и сухи мезета; появи се и разтопен сладолед; поръчките валяха. Тези двамата изобщо не бързаха да стават.

     Помислих си дали да не духна оттук. Започна да ми става нервно. Седят, клюкарят повече от мен, наслаждават се на живота, не страдат от нищо, но недоволстват като всички останали: най-недоволните винаги са най-доволни.

     – Чел си европейско право, допускам. Нали? – попита Жартиерът.

     – Естествено. Само него чета. Понякога си купувам и вестници, ама най-вече заради некролозите. Иначе чета главно право. Европейското ми е любимо.

     – Добре де, добре: може и без сарказъм. И аз не правя така. Но все пак, скоро разбрах или дори прочетох, че в Европейската конвенция за правата на човека е записано следното: всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията...

     – Да добре е, че такива неща ги пишат черно на бяло. Защото лесно се забравят. И какво общо има религията с нашия разговор?

    Жартиерът изведнъж се сепна от нещо, извади малко огледалце от задния джоб и започна да оглежда веждите си:

     – Дали да не ги изскубя? После ще ги нарисувам.

     – Ха-ха! Само това остава! Та ти си мъж!

     – Ти пък откъде знаеш? Дори и така да е. Именно! Така ще затвърдя себе си. Първо скубеш, после рисуваш. Звучи напълно творчески!

     – Да, и е точно в темата. – Трътльото изпи мастиката си, щракна с пръсти и сервитьорът отдалече кимна; достраша го да дойде лично да вземе поръчката, защото знаеше, че ще го загледат. – Свободата, братко, е да правиш каквото си искаш, щом не навлизаш в чуждо пространство. Така че, щом те кефи, скуби се. Това е единственият начин да докажеш, че си пернàт.

     – Е, хайде да не се обиждаме. Виж какво, свободата на религията и на съвестта са на една плоскост, това е свободата да имаш собствени убеждения, вътрешен свят...

     – ... свой морал, свой нрав...

     – ... и собствено разбиране за добро и зло.

     Те започнаха да говорят в хор, пееха като сирени, почти акапелно, а Орфей, келнерът, им носеше мастика след мастика, но съвсем предпазливо и ходейки странично, за да не изпъква задникът му.

     – Свободата на съвестта позволява на всеки да бъде съдия. – Трътльото беше вързал езика след около два часа.

     – И всеки да носи доброто и злото в себе си – добави Жартиерът жално, бавно и влажно. – Едновременно.

     – И знаеш ли, по-добре е без съвест. Много тежи. А повечето хора не могат да я носят. – Имаше предвид най-вече себе си.

     – Прав си. И без добро и зло е по-добре. Едно и също са. Как да ги разпознаеш? – Имаше предвид най-вече себе си, та нали не се разпознаваше без сравнение.

     Двамата постигнаха консенсус. Те смятаха, че само който не познава съвестта, може да съди за нея, само този, който не знае що е добро и зло, може да бъде отдалечен еднакво от едното и от другото.

     Повече не ги видях. В крайна сметка аз съм само вятър. Това, което чух, написах го и бързам да го разнеса. Може пък да се окаже важно.